Понякога историите сами те избират

Разговор на Надежда Павлова с Георги Караманев

Фотография: Стефан Марков / Булфото

На 16.12.2016 в Кафе-галерията на Фотосинтезис арт център журналистът Георги Караманев представи своя биографичен роман “И додето се раждат лъчите”, посветен на известния български фотограф Йордан Йорданов – Юри.

За точките, които свързват миналото с настоящето, за многопластовата истина, за изгубените авторитети и за лютите чушки с Георги Караманев разговаря Надежда Павлова, куратор на Галерия SYNTHESIS.

По време на представянето на твоята книга „И додето се раждат лъчите” тук, във Фотосинтезис, ти спомена, че първоначалната ти идея е била да подготвиш статия за Йордан Йорданов – Юри. Защо Юри? Как избра точно него?

Понякога историите сами те избират, не го правиш ти и тогава нещата стават по-естествено. Отдавна фотографите, с които работим в Списание 8, говореха, че има такъв човек – български фотограф на световно ниво, но съвсем забравен сега. Както понякога се случва, темите минават, изговарят се и не стигат до развитие... докато в един момент се оказахме без готов материал за фотограф за следващия брой на списанието. Поисках координатите на роднините на този човек и така се свързах с последната съпруга на Юри, Цветанка, която се оказа голям почитател на Списание 8. Когато тя започна да разказва история след история, след история, все свързани с Юри, не съм сигурен кой от двама ни каза, че „Животът му е като за…”, а другият довърши: „…за роман”. Така се върнах с идеята, че трябва да се напише роман за този човек, защото при него историята е много свързана с фотографията и обратното. Мисля, че аз мога да разказвам истории, а той да показва фотографии и нещата се допълниха.

Значи срещата с Цветанка беше катализаторът, който превърна статията в роман.

Да, да. Много са факторите. Когато не спират да се натрупват съвпадения, човек започва да си задава едни такива вечни въпроси. В деня преди срещата бях станал свидетел на смъртта на един човек, който е бил с брада, страдал е от тежък диабет, живеел е в кв. „Борово”. Почти не съм го познавал, но е бил стойностен мъж, пропилял последните си години, изоставен, забравен, нереализиран, изгубен в този преход. А на следващия ден, по време на срещата с Цветанка, започна да се рисува образът пак на същия човек, чийто печален край съм видял. После продължиха още и още съвпадения, някои от които се появяват и в романа...

В книгата ти твоят главен герой казва: „Сега ги наричате обекти, а по мое време си бяха просто хора”. С какви хора те срещна Юри?

Той наистина ми помогна да се срещна със страхотни хора. Аз нямах кой знае какви познанства във фотографските среди, но благодарение на него се запознах с Иво Хаджимишев, Рафаело Казаков, Надежда Чипева, с художници, с които той е работил в списанията „Лада” и „Божур”, с много негови роднини, все интересни хора. Юри явно е умеел да намира приятелства, да създава тази топла връзка, да търси хората и да изгражда дълбоки, човешки отношения.

В самото начало на книгата твоят герой разказва колко важни са гърбовете на хората. Те често присъстват във фотографиите на Юри по един много артистичен начин. Започна ли да виждаш гърбовете на хората по-различно и срещна ли хора, на които им растат криле?

Ами, аз не съм свикнал да работя с образи, колкото с думи… И, да, свикнах да виждам крилете на хората, но не толкова във визуалния аспект.

Аз не във визуален аспект те попитах…

Да, да, това е съвсем естествено, когато човек прехвърли отношението към фотографията и към езика. Юри е умеел да го прави – той е писал чудесни стихове, размисли, също така чисто теоретични статии за фотография. И се замислих: наистина, какъв ли е еквивалентът на това да виждаш гърбовете на хората в словесен план? Това пак е свързано с отношението към събеседника, да не търсиш само повърхностното, не само това, което ти казва, но и да виждаш между думите, които обменяте, емоцията,свързана с посланията му, с живота му, това, което стои зад него като човек и го е направило какъвто е. Надявам се и читателят да го усети. Вярвам, че това търсене обогатява комуникацията, когато преминеш отвъд повърхностното ниво, срещайки се дори всеки ден с непознати хора, да се опиташ да рисуваш историята зад тях. Всеки има какво да ти даде, ако се опиташ да го опознаеш от повече страни.

Ти описваш своя герой като: „…Дребен и вреден, люта бабанка от тия, с които е по-добре да не влизаш в спорове…” По време на представянето на книгата подарявахте по една люта чушка на всеки, купил романа. Тази, да я наречем пикантна пиперливост, е една от линиите в твоя текст. Каква е ролята на лютата чушка в комуникацията между хората?

Много се страхувах, покрай това, че се срещам все с хора, които са го обичали, харесвали, да не започна и аз да го обичам и харесвам чак дотолкова, че Юри в романа да стане един еднопланов образ, какъвто в никакъв случай не е бил, благ добряк, например. Когато е било нужно, той не е имал проблем да се сбие, да създаде конфликти, яростно да защити позицията си. Не случайно един от неговите познати беше написал, че ако отнякъде ме гледа, ще ми тегли една майна, заради тези неща, които приказвам за него. Не бих се учудил да е така. Понякога точно това помага за комуникацията.

Ако някой ти „тегли една майна”, значи не си го оставил равнодушен…

Именно. В случая това е отношение и емоция, но лютата чушка като метафора се роди от една история, която разказа доц. Георги Лозанов, за това как в легендарната кръчма „Стадион”, от време на време, когато Юри е нямало с кого да си приказва, хвърлял на произволна маса по една люта чушка пред някого. За да го накара да се сепне, да го провокира, да види каква ще е реакцията му. За мен самата история на Юри беше като лютата чушка, която тупна на масата и ме накара да си създам цял нов свят.

Книгата ти завършва с един цитат, който аз много често чувам от Гаро Кешишян: „Иди, умри и ела да те обичам”...

Да той даже и на арменски обича да го казва.

Аз си признавам, че след като прочетох книгата, този цитат доби за мен смисъл, като че ли започнах да разбирам какво е имал предвид Гаро. Защо според теб обичта идва после и в случая с Юри?

Много е относително кога човек е наистина жив, дали докато е физически тук, дали докато е жив споменът за него. Ето че историята на Юри се преражда почти десетилетие след смъртта му. От друга страна последните години той е водил толкова тежко съществуване, със здравословни и битови проблеми, което трудно бихме могли да наречем живот. При това е бил човек, изпълнен с живот и сила през целия си път, но... за съжаление не само в България се случва това, че много таланти биват откривани…

И заобичани после…

Да, а може би така е по-лесно да заобичаш някого, когато вече не е тук.

Когато липсват неговите недостатъци…

И изкристализира стойностното.

Прави ми впечатление, че хората от твоето поколение като че ли по един романтичен начин се отнасят към нашето социалистическо минало. Забелязвам, че млади автори, художници, фотографи и журналисти проявяват особено задълбочен интерес към историята от 60-те, 70-те, 80-те години. Според теб на какво се дължи този факт, този романтичен интерес към онова време?

Трябва да се преосмисля историята. А според мен историята се преосмисля чрез отделните съдби. За времето на социализма „живеят“ два стереотипа, един крайно позитивен, лустросан и захаросан, и един крайно негативен – в ужасяващи щрихи. Ние се лутаме между тези два шаблона, а животът си тече. За мен лично това е много интересен период. Разбира се, всеки има своето минало и историите на своите родители. Моят дядо, чието име нося, е бил почти тридесет години министър на търговията и когато той започна да подготвя своите спомени, аз ги набрах като текст, а той диктуваше. Това беше първият повод да се замисля, че единствено чрез такива отделни истории можем да преосмислим и да анализираме какво се е случило, къде сме сбъркали, кои са били позитивите и негативите на едно време, независимо дали преди 89-а, или след това. Личните истории ни дават ключовете.

Твоето поколение като че ли няма какво да прощава на онова време и успява да се постави в позицията на безпристрастен изследовател. Може би затова успявате да го описвате по начин, по който само стойностното остава.

Според мен така е редно да бъде. Разбира се, в никакъв случай без да си затваряме очите за негативите. За съжаление обаче безпристрастният поглед и дори желанието за него не се виждат много често, може би от една страна заради патологичната склонност да търсим и прокопаваме разломи помежду си – на всяка възможна основа. И заради нещо друго – приемствеността не е достатъчно развита, дори бих казал, че в определени области липсва. Ето, аз например се занимавам с журналистика, но признавам, че не познавам достатъчно добре журналистическите примери от близкото и по-далечно минало. Ние много лесно се лишихме от авторитети, от имена, които са безспорни, независимо в коя област – журналистика, литература, фотография… Но в наши ръце е да си ги създаваме обратно, а това зависи и от средата, която изграждаме.

Смяташ ли, че това е, така да го кажем, „български синдром”, или го има навсякъде?

Ами, аз си живея в българската среда и това е осъзнат избор. Мисля, че го има и на много други места, но може би не чак в такава степен.

В послеслова на твоята книга има един много хубав израз: „..Не е нужно всичко да се случва с лакти”. Смяташ ли, че скромността на един автор в наше време би му позволила да постигне успех? Нужно ли е търпение?

И двете не са гаранции, дори талантът не е. Но мисля, че всеки може да се огледа какви хора най-често се появяват по медиите, свързани с културата, или в по-широк план и да си даде отговор дали те са най-стойностните наистина. Оттук следват другите въпроси, дали проблемите са само в медиите, дали са в това, че хората търсят всъщност по-повърхностното? Нямам еднозначен отговор за себе си. Истината е, че става въпрос за среда, в която има много и различни фактори. Аз мисля, че за малцина талантливи хора е характерно това, че пробиват с лакти, че са много оправни и дори нахални. Напротив! По-често талантливият човек е скромен…

Самокритичен…

Да и това му изиграва лоша шега във времето на войнстващ капитализъм.

Ако можеше днес да срещнеш Юри, за какво би искал да си поговорите?

Наистина би ми било много интересно дали би се познал в този образ, в който съм го обрисувал. Сигурен съм, че когато се срещнат двама интелигентни хора, винаги имат какво да си кажат и какво да научат един от друг. Много са историите, за които нямаше как да имам еднозначно свидетелство, какво точно се е случило в живота му. Например, тази, с която започва романът, как той пада от Стамболовия мост в Търново, съм я чувал в поне пет различни версии, от които трябваше да затворя очи и да си представя какво е било там и тогава. Просто нямаше как такова нещо да бъде документирано и проверено. Много би ми било интересно да чуя неговото описание на тази история, която е шествала из софийската бохема.

Има ли значение каква точно е била истината и изобщо трябва ли една история да бъде задължително истина, за да ѝ повярваш?

Зависи. В случая наистина е много трудно да се каже точно, стъпка по стъпка, какво се е случило във всеки един от описаните моменти, но това не ги прави по-малко истински. Истината е също многопластова, тя е в съзнанието и в оценката, а и в различните гледни точки, каквито винаги има.

Йордан Йорданов – Юри

е един от майсторите на българската фотография през последните 30 години на ХХ век. Днес името му е познато само на по-старото поколение, а творчеството и личността му са забравени. Печелил е награди от конкурси в Мюнстер, Сан Франциско, София, Пловдив, участвал е в изложби в Мюнхен, Токио, Хюстън, Лозана, Мексико сити, Цюрих, Братислава и много български градове. Негови фотографии притежават някои от най-големите галерии по света.

Георги Караманев

е заместник главен редактор на Списание 8, където подготвя широк кръг теми като автор и редактор. Работи в „8“ - наследника на списание „Космос“, от 2009 г., преди това е репортер във в. „24 часа“. Завършил журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. „И додето се раждат лъчите“ е дебютният му роман.

Книгата можете да поръчате ТУК

Фотографиите на Йордан Йорданов - Юри, използвани за илюстрация на интервюто

са предоставени от негово представяне в страницата на Българска фотографска

академия.

Повече фотографии на Йордан Йорданов - Юри може да видите TУК, както и на фейсбук страницата ТУК.

// Други / Интервю | Надежда Павлова | Януари 24, 2017