Гаро Кешишян: Юри е нашето четвърто измерение

Гаро Кешишян:

Юри е нашето четвърто измерение

Фотографиите му са врата към света на състраданието, на виждането, на сълзата.

До вторник (18 юли) в Галерия Synthesis можете да разгледате изложбата „Пространство с много измерения“, представяща един от безспорните майстори на българската фотография – Йордан Йорданов – Юри. 70-те кадъра се завърнаха закратко в България благодарение на колекционера Серджо Поджанела.

Изложбата е и поводът за този разговор на Надежда Павлова с големия фотограф и приятел на Юри Гаро Кешишян.

Още за изложбата:

https://photosynthesis.bg/statia/izlojba_fotografii_Iordan_Iordanov_Iuri.html

Още за Юри:

www.facebook.com/YordanYordanovYuri

www.facebook.com/IDodeto

- Гаро, изложбата на Йордан Йорданов – Юри е едно дългоочаквано събитие...

- Харесва ми това определение – „събитие“, защото има много изложби, които са си чисти случки. Коренно различно нещо. Когато някой си отиде и всички започват да го хвалят, нали!? Само че аз съм имал привилегията да съм хвалил Юри приживе. Не мога да скрия, че ми беше много близък приятел. Нашето приятелство беше именно на основата на фотографията. Така се запознахме. Аз му се възхищавах, а той ми казваше обратно: „Аз пък на тебе“. Ние затова бяхме толкова добри приятели, защото нямахме никаква причина да се лъжем. И сега не мога да лъжа. За неговите творби думите са малко, за да ги обясняваме. Това е един живот, отдаден на нещо, което ме тресе и мен, и то дълбоко, в което нямаше пари. Ние самофинансирахме собствената си емоция и лудост. Затова се сприятелихме. Юри беше с остър характер, но към мен не съм чул и една дума с упрек в интонацията дори. Беше много ласкателен, а и аз го харесвах страхотно, и сега си го харесвам.

Но тази изложба идва със закъснение за Юри, тя идва със закъснение и за много млади хора, които не знаят кой е той. Ние имаме изумителната способност в България да не си виждаме талантите в пълната им светлина. Не знам защо някой непрекъснато гаси рампата. Това е комплексът на всички бездарници. Така спасяват собствената си нищожност.

Фотография: Надежда Павлова

- Рафаело Казаков написа прекрасен текст, с който анонсирахме изложбата. В него той използва следния цитат на Юри: „Фотографията притежава безгранично богатство, произтичащо от многослойната символика, съдържаща се понякога в едно-единствено движение, което превръща двуизмерността на кадъра в пространство с много измерения.“ и стана кръстник на изложбата, като предложи заглавието: ПРОСТРАНСТВО С МНОГО ИЗМЕРЕНИЯ. Какви бяха измеренията в работата на Юри, в неговата фотография?

- Първо искам да кажа, че ние така или иначе живеем в триизмерен свят. Този път ще се уповавам на инженерните си познания. В изкуството измеренията са n на брой. В математиката има такова уравнение, в което, ако n е равно на едно, получаваш линия, при n равно на две - равнина. При n равно на три се получава пространството, в което ние живеем. Но при стойности на n – 4, 5, 6… 100 или безкрайност, се получават измерения необясними и никой не е определил колко са тези измерения във Вселената. Ако оставим времето и пространството, четвъртото измерение за нас е душевността на човека.

- Мислиш, ли че към тези измерения може да се добави и памет?

- Паметта е също измерение, в което се връщаш назад. Юри е корав фотограф, не си разрешава разни измишльотини, никога и по никакъв повод. Той е човек, който ни води в друго пространство. Уж е в друго време и пространство, неговите фотографии сякаш са правени в паралелно измерение, а е снимал до нас. Юри е нашето четвърто измерение, където той ни води. Тогава, когато говорим за четвъртото измерение и за артиста, това е игра на Бог. Затуй казват „творец“. Има един голям Творец, играещия човек, както един писател го нарича, „хомо луденс“. Играещият човек играе там, в това четвърто измерение. Той моделира това, което е около него, по друг начин и го разпространява. Когато направиш една изложба, представление или напишеш музика, ти отваряш портал в третото измерение и излизаш оттам. И си създал един нов друг свят, в който вратата на залата е отворена. Там зорлем не те вкарват в четвърто, пето, шесто измерение.

- Тоест, сам трябва да влезеш. Да последваш автора.

- Влизаш и най-хубавото е, че можеш да излизаш. Това е паралелен свят на този, в който живеем. И това е може би душевността, за която говорим. Защото е състраданието, виждането, сълзата.

- Защо снимките на Юри нямат заглавия?

- Защото няма нужда. Имат само описания. Заглавието е нужно, за да отвори снимката. А фотографиите на Юри са отворени към нас. Те са онази врата.

- Какво беше битието на Юри и какъв беше той?

- Много трудно. Той беше тежък диабетик. Мисля, че от това накрая си отиде. Да си на инсулин толкова години и да нямаш средства да се храниш нормално и редовно. Често пъти, когато идвах в София, отивах у тях, защото той нямаше левче, за да си купи билет за тролея и да дойде в центъра. Като му ходех на гости, купувах различни неща за ядене, за пиене. Спомням си нещо много тъжно: той имаше едно куче, Симба, далматинец, много добро животно. Юри го обичаше безкрайно. Срещнахме се пред блока, в който живее. Попитах го какво да взема за ядене. А той ми отговори: „Един кренвирш за Симба вземи само“. Той получаваше сто лева пенсия. Работа за такъв като него в България нямаше. Изложбата е тук, хората могат да видят фотографиите му. Малко от тези снимки някой би поискал да си ги сложи на стената. За какво да гледа тези затворници, луди, алкохолици, циганета, албанци, монголци? Има няколко много красиви, поетични кадъра, но с три снимки живее ли се 70 години...

Фотография: Гаро Кешишян

- Казвал си, че Юри рядко е показвал снимките си.

- Да, но на мен показваше. Той не показваше, както сега можем да видим, всички снимки. Той ще извади една, две, повече - не. Прякорът му беше „Чичко Скрудж“. Много пестелив беше в показването на снимките си. Виждах ги, когато му гостувах. Странна птица беше. Не беше разговорлив. Говорили сме много пъти. Но най-хубавото беше да извади нещо, което е написал като стихотворение, и да ми го прочете.

Някои го смятаха за кофти човек. Знаеш ли защо? Защото не им спестяваше истината.

- А ти какво виждаш в снимките на Юри?

- Май че освен него, и себе си виждам. Защото ние живяхме по времето на якия соц и много от тези снимки са правени в онези времена. Всъщност ние бяхме луди, че не избягахме от тоя затвор, наречен България. А останахме тук, за да може сега да се вайкаме, когато единият си тръгне. И не говоря само за себе си и за Юри, а за много хора от нашето поколение.

Има и още една аналогия, която ми идва наум. За съжаление, паметта ми не е толкова услужлива вече, но един от световните шампиони по десетобой на Унгария по онова време беше дал определение какво е това комунизъм: „Това е един кораб в средата на океана, на който непрекъснато ти се повръща, но не можеш да слезеш“.

В снимките на Юри усещам този дух. Разбира се, и Юри, и този десетобоец бяха наказани от системата, осъдени на бедност. Ние имахме късмет заедно да тръгнем по света, но това беше след като падна Берлинската стена.

- Вие бяхте част от една много успешна група български фотографи, Станка Цонкова – Уша, Георги Нейков и Такор Кюрдян. Какво ви задържа тук, защо винаги се връщахте след странстванията си по света?

- Някои заминаха. Но ние представлявахме само България и себе си. А попаднали в един океан, какъвто представляваше светът извън България, се чувствахме като „шаран в океан“. Не знам дали я знаете тази шега - хем има много вода, хем не е за теб. Или още по-точно, опасявахме се да не останем на тротоара на световната фотография като някакви проститутки и да молим клиентите да ни обърнат внимание.

- Миналата година Георги Караманев публикува биографичния роман „И додето се раждат лъчите“, посветен на Юри. Жоро не е познавал Юри. Наложило му се е да си го представи, да си го измисли, да конструира образа на Юри на база спомените на негови приятели и запазените документи. Какво мислиш за книгата?

- Аз я харесвам. Да напишеш такава книга, без да познаваш човека, е цяло геройство. Няма такъв прецедент.

- Кой искаш да напише книгата за теб и кога да бъде написана?

- Тя е написана вече от мен. Готова е. Не е точно автобиографична. И в нея отговарям на въпроси на приятели, малко стандартни, но отговорите се надявам да ви изненадват. Тя е малко клюкарска. Не е опоетизирана твърде. Има от всичко по малко. Нещо като калейдоскоп. Ще се наложи да изчакам, докато някой се смили да ѝ даде шанс да излезе. Имам предвид във финансов аспект. Надявам се да бъде отпечатана качествено, за да изглежда и като албум едновременно. Включени са много снимки. Мразя една книга да се чете от единия до другия край. Забравяш какво си прочел в началото, докато стигнеш края.

- Искаш да кажеш, че всяка страница може да бъде начало и край.

- Да, можеш да скъсаш тази страница и книгата пак ще е добра.

- Книга, от която можеш да си откраднеш спомени.

- Да си ги вземеш назаем. Работното заглавие е „Очи в заем“. Но не съм решил окончателно.

- Гаро, пожелай си нещо на глас.

- Като умирам, да не ме боли…

// Други / Интервю | Надежда Павлова | Юли 14, 2017