“Предстартовата треска” преди да натиснеш спусъка

Чувал съм сентенцията: “Ако мразиш някого, подари му фотоапарат”. Когато получих първия от родителите си, бях петнадесетгодишен. Придобивката идеше да ми подшушне, че на земята дракони съществуват, а аз просто трябва да отида и да ги видя с очите си. Вярвам, ще се съгласите, че за омраза и дума не може да става? И така пред мене се откри път, при това доста каменист...

 

Въпроса дали фотографията е професия или хоби си го задават дори професионалистите.  Едва ли някой ще оспори, че това занимание е сред най-великите съчетания на тези две взаимно свързани неща. Доколкото ми е известно, в повечето случаи едното прелива в другото. Ако си послужим с примера, оставен от Шлиман, откривателя на Троя и един от най-великите дилетанти в историята, ще разсеем всякакви съмнения, че понятието “дилетант”, родено от италианската дума “delecto”, идва не от “невежество”, както е добило гражданственост, а от  “удоволствие” или “забавление”. Станах собственик на фотоапапарат, когато се увличах от ходене по пещери, алпинизъм и всевъзможни скитания. Последното и днес ми е останало идея-фикс!

 

Не мога да кажа, че в бранша съм имал учители. Гледал съм купища снимки на какви ли не автори и съм се мъчил да отсея по-добрите. Но, за да съм коректен, бързам да спомена, че съм изкарал “задочен” курс, с цената на безкрайни съзерцания по страниците на онова списание с жълто на корицата, което напоследък излиза и на български. Да си създадеш точен критерий за доброто в професията ни е трудно. Това, според мене, е една от бариерите, която пречи всеки да се самонастанява в лоното на изкуството и години наред да дреме на сянка.

 

Какво точно е фотографията, е въпрос, задаван откакто французинът Ниепс направил първата снимка през юли 1827 г. И днес не съм попаднал на точен отговор. С риск да си спечеля противници, ще изкажа мнение, че това е да отдадеш предпочитания или към репортажа, или към изобразителното изкуство. Нещата са доста нееднозначни и да се абсолютизира е трудно. Ако имах мъдростта на будистите, бих се отдал на разсъждения  и дeфиниции от сорта - разстоянието е липсата на препятствия, а времето - отсъствие на промени. Ще се съгласите, че звучат доста абстрактно? Във всеки случай снимките помагат там, където думите са бедни. Просто, нужно е само да натиснеш бутона... И после да наблюдаваш как хората гледат фотографията и ги завладява настроение от видяното. Тези неща трудно се предават дори и с разказ от 1000 думи. Май аз повече давам превес на репортажа. На уловения в един миг разказ за събития и хора.

 

И така досегашната 42-годишна практика ми дава единственото предимство - преценката колко масово занимание е станала фотографията. Толкова, че ако всички, които снимат, рисуваха, едва ли хартията, боите и платното щяха да стигнат. Тогава, за да се пощадят ресурсите на планетата (или поне среброто), на сцената се появи дигиталната фотография. Тя донесе и големия въпрос дали е за предпочитане пред класическата? За мене въпросът е предрешен.

 

Много са историите в практиката на един фотограф. Може би защото в това занимание нито един ден не прилича на следващия. Сещам се за два трагикомични случая. Мечтаех да снимам в концлагера “Аушвиц”, където са били избити над 1,5 млн.души. И снимах - потресаващи неща! А смешното в тази ужасяваща обстановка беше, че осъществих мечтата си по време на сватбеното си пътешествие.
Другият случай е поклонението пред тленните останки на известен наш политик, който беше убит. При изключителни мерки за сигурност на събитието се бяхме събрали меле от фоторепортери и кинооператори. Проявих цялото си умение да вляза сред първите в залата, но за беда детекторът показа наличие на метал в дрехите ми и охраната ме издърпа встрани. Когато проверката приключи влязох ... последен и се озовах пред стена от колеги. Не ми оставаше нищо друго, освен да вдигна апарата и да снимам напосоки над главата си. Дори бях изключил светкавицата си, като се надявах, че светкавиците на колегите ще бъдат достатъчни и за мен. Така доста хазартно се получи една много интересна фотография със сянката на тогавашния министър-председател над ковчега, което създaваше и елемент на иносказателност. Вярвам, тя още дълго няма да бъде забравена. Публикуваха я по цял свят.
Веднъж попаднах в прочутия Златен храм на сикхите в индийския град Амритсар. Опитах се да измъкна от главния свещенослужител разрешение за снимане вътре, той и дума не даде да се отвори относно намерението ми, но в замяна ми връчи едно писмо, написано на азбуката гурмукхи преди учтиво да ме отпрати. Със същото писмо аз минах с гол апарат в ръце през храмовата охрана и започна едно голямо снимане. Когато вече стоях само на метър от свещенната книга Ади Грантх, персонифицирана като Бог, всеки от присъстващите питаше, кой ми е разрешил да снимам тук. За да не губя време в ръцете си освен апарат, държах и споменатото писмо. Когато някой със застрашителен жест ме подканяше да престана да снимам, само го посочвах и така продължавах да досаждам с присъствието си. Чак на втория час един от  богомолците пожела да види съдържанието на листа в ръцете ми:
- Абе, ти сляп ли си? Не четеш ли, че изрично е написано, че ти се забранява да снимаш в храма...?  Направих се на ударен, смутолявайки, че не мога да чета тази писменост и тихомълком, като сянка се изнизах от златната светиня.  За щастие снимките вече бяха направени! Разбира се, подобни случки в живота на всеки фотограф - бол.

 

В практиката си съм снимал с камери от най-различни марки и формати. Като фотограф на свободна практика, през последните 5-6 години работя със собствена дигитална фотоапаратура “Олимпус”. Имах моделите “Е-10”, “Е-20” и “Е-300”.  Последните са “Е-500” и “Е-330”, предоставен ми от моите приятели от PhotoSynthesis. Смело мога да заявя, че “Е-330” е най-хубавото бижу, което съм държал в ръцете си. Докога ли ще е така? Вече мечтая за новия “Е-510” и за бъдещия “P-1”. Бедата е там, че всяка година се появяват поне 2 нови модела кой от кой по-привлекателни! Олимпусите ми са въоръжени с обективи от системата “Четири трети” - 3,5/16 мм, 2,8-3,5/11-22мм,   2,8-3,5/14-54мм, 2/50мм (този обектив е забележителен!), 2,8-3,5/14-54мм, 2,8-3,5/50-200мм, телеконвертор 1,4х, макро пръстен 25мм. Рисунъкът им превишава по качество всичко, с което съм снимал досега, а голямата им светлосила и намалените им габарити са невероятни. Убеден съм, че този нов стандарт е бъдещето на фотографските обективи в дигиталната фотография. Макар и рядко, използвам светкавицата си FL-50.  Тъй като често ходя на труднодостъпни места, където в повечето случаи за електричество не са и чували, имам 8 бр.акумулатори и над 30 Gb памет. Неизменен спътник е и моята записвачка “Стено”, която пише направо от паметта на CD, без необходимостта да нося със себе си компютър и дори работи на батерии. Тайната ми мечта (поне засега) са обективите 4/7-14мм, 2/35-100мм и 2/150мм, като дори не съм се замислял как теглото на тази “стъклария” ще се отрази на “крехката” ми фигура. Дотолкова вече съм в плен на дигиталната техника, че не се поколебах да я използвам, дори когато снимах албума “Праистория на Тракия” и експонатите за големия каталог на изложбата в Базел “Старите български цивилизации”.

 

Снимките, които виждате тук, са от изложбата “Чадар - пътят на ламите”. Това е последното от пътуванията ми през януари т.г. Един крайно недостъпен район в Кашмирските Хималаи (Северна Индия). Там са двете бивши тибетски княжества Ладак и Занскар. И двете са изолирани от дълбокия сняг от останалия свят. И докато Ладак може да се достигне от Делхи със самолет, единствената възможност да се попадне в Занскар през зимата  е като се извърви пътя по замръзналата едноименна река. Това ледено трасе местните жители наричат Чадар - опасен и пълен с изненади път, дълъг над 120 км., който само в едната посока се изминава в продължение на седмица. Температурите тогава варират около минус 30-35 градуса. Може да ви звучи невероятно, но моят “Е-330” нито веднъж не замръзна. Това се отнасяше и до автоматичния фокус на обективите ми. По време на това приключение нощем спяхме в пещери на открито, а на места по пътя се налагаха опасни и трудни изкачвания по стените на могъщия каньон. Чадар е служил на занскарците от Средновековието до днес, защото тази някогашна теократична монархия, която наричат още Белият котел или Долината на снежните вълци, е съществувала 136 години преди Англия да бъде покорена от Вилхелм Завоевателя през 930 г.

 

Любима ми е снимката, която ми предстои. Надявам се да я направя по време на някое от бъдещите си пътувания из Сахара, Етиопия или Тибет... Жалко е, че обикновено проектите превъзхождат онова, което се осъществява на практика. Всеки от нас знае “предстартовата треска” преди да натиснеш спусъка. Само не опитвайте да мерите пулса на фотографа тогава, защото уредът ви ще изпуши. Тогава сетивата се изострят и се достига онова състояние, при което окото, тетивата, стрелата и мишената са се сляли в едно (пак този будизъм!) Това е най-близкото обяснение на това, което се нарича нирвана.