Десет кадъра за една мечта (Завръщането на лешоядите)

Текст и снимки: Иво Данчев

В средата на 20-ти век екстензивното животновъдство е заменено кооперативни стопанства. Неизброимите стада изчезват от планинските пасища на България. Създадена е екарисажна служба. Паралелно с това,  ловците обявяват безмилостна война на хищниците в която използват всякакви средства. Хищните птици са тровени и избивани повсеместно...

За кратко време едрите лешояди (брадат, черен и белоглав) изчезват от нашата природа а по-дребният египетски лешояд оцелява в малка численост. След забраната на отровите през 70 те години, подпомагана от природозащитници, в източните Родопи се установява малка колония от белоглави лешояди.

Днес се извършват опити за повторно заселване на белоглавия лешояд в Стара Планина и Пирин, а завръщането на световно застрашените черен и брадат лешояд все още е само мечта. През последните няколко години се наблюдава рязък спад в популацията на египетския лешояд, причините за което все още се изследват. Съвременните заплахи за природните санитари са недостатъчната хранителна база, незаконния отстрел и използване на отрови, проектите за ветрогенераторни паркове и  химикалите, използвани в селското стопанство. Борбата за опазването на редките птици продължава...

Нощ e. Паркирам колата в обраслото с издънки дере. Оттук нататък подължавам пеш. Въоръжен съм единствено с нож и челник. За светлината на деня обаче разполагам с истинска тежка артилерия – 14 - 600 милиметрова "гаубица" - пълен набор от L-обективи на Канон, едрокалибрения 5D и скорострелната установка  земя – въздух – 7D. Всичко това ще използвам в зависимост от укритието и разстоянието до целта... убити няма да има – а само фотографирани.

Бледата светлина на диодите ми помага да напредвам през камънак и безразборно разхвърляни животински кости. След кратко изкачване откривам това което търся - едър труп на крава. Мъртва поне от 4 дни и надута като балон. Недалеч се очертава силуетът на каменно укритие. Почти на бегом правя няколко обиколки на кравата и бункера за да придобия представа за терена. Опитвам се да си представя какво ще се вижда от амбразурата на укритието през деня... В крайна сметка решавам,  че разтоварената в случайно положение примамка се нуждае от аранжиране. Дърпам с всичка сила, и пак, и пак, докато накрая успявам да я  завъртя около собствената ù ос. Сега туловището е обърнато успоредно на укритието.

Нахлузвам дъждобран и с мрачна решителност стискам дръжката на ножа. Цялата обстановка е достойна за филм на ужасите, в който аз очевидно съм главният злодей. Острието влиза с глух стон . Когато рязко отскачам встрани, стомахът експлоадира. Отвътре звучно изригва фонтан от газове и течна тор... С погнуса отвръщам глава, но се налага да натискам кравата с крак докато издиша до нормалния си обем. Вече мога да премина към същинската част. Кожата е дебела и жилава, а ножът тъп...  Все пак след двайсетина минути съм приключил. Закуската е сервирана.

В мига, в който си представих снимките, ме обзе ентузиазъм, който бързо прерастна в обсебване... Въображаеми образи се проектираха някъде вътре в главата ми и ми рисуваха история. В нея имаше криле на птици и човешки ръце. Имаше вятър, скали, небе и отново криле и ръце. Скоро тази история се превърна в мечта, а мечтата искаше да бъде сбъдната.  Нарекох я  «Завръщането на лешоядите».

Но докато аз мечтаех за 15 страници и 10 снимки някъде зад корицата със заглавие Нешънъл Джиографик, за много мои колеги и приятели завръщането на лешоядите беше години  усилена работа, разочарования, надежди и дори смисъл на живота им. Щях ли да успея да уловя всичко това в няколко снимки...
Беше късно за колебание - вече бях изпаднал в онова състояние в което нищо не може да ме спре. И все пак трябваше да тръгна отнякъде. От списанието одобриха темата. Вече можех да започна да въртя телефони и да пиша имейли. Логистиката бе мащабна и сложна,  включваше разговори с много хора и организации от различни райони и проекти. Започнахме през юни в разгара на гнездовия сезон и дейностите по опазване на лешоядите...

Пресмятах всичко в дни, килограми и милиметри... Образите в главата ми се сменяха с нови, а плановете се променяха постоянно. Повярвах си дотам, че реших да си поискам професионална техника. От няколкото места на които писах, единствено от Фотосинтезис ми обърнаха внимание. Последва среща, на която припряно изрецитирах налудничавата си идея. Съгласиха се да ми помогнат!

Скоро разбрах, че съм попаднал на нещо повече от търговци на фототехника. Това бяха хора, които ми вярваха и споделяха мечтата ми. И това ако не беше късмет. Но колкото повече партньори и институции биваха въвлечени, толкова по-голяма ставаше отговорността. А с техниката, която ми предоставиха нямах право на оправдание... Трябваше да се върна с добри снимки, или щях да съм се провалил, най – малкото в своите собствени очи.

И ето, че моментът настъпи. Заминавах. Щях да остана, колкото е необходимо, да вложа всичко от себе си, да се катеря по скали и да пълзя в храстите, да ям блудкави консерви, да пикая в шише и прочие, и прочие мизерии... нямах търпение. Продължавах да рисувам образите в главата си, а амбицията да направя уникални снимки ме превземаше все повече.

Измъкнах се от София чак късно следобяд, а в укритието на Поточница пристигнах около полунощ. Подхранката беше там и оставаше само да се «отвори». За лешоядите е трудно да преодолеят дебелата 1 сантиметър здрава кожа, а време да чакам кучетата и вълците нямах. Разпорих корема и одрах задния бут на животното.

После се захванах да нагласям техниката. Към 3 през нощта бях готов и адски изтощен. Реших да дремна час – два до развиделяване.

Събудих се. Навън се чуваха крясъци, глухо ръмжене и пляскане на криле. Беше светло! От умора не съм чул алармата. Лешоядите бяха дошли! 

Станах с натежала от недоспиване глава. На триногата в укритието стоеше закачен 400мм f/4. При първия поглед през визьора разбрах, че седмицата с  кроп фактора си идва прекалено дълга и не мога да обхвана мелето от криле, клюнове и нокти което се вихреше само на двайсетина метра от мен. След няколко снимки го замених с фулфрейма. Сега вече всичко влизаше в кадър, а и комбинацията от това тяло и обектив дава наистина професионално качество.

Това, което виждах през визьора, изглеждаше като на филм, но всички се случваше тук и сега – точно пред мен, наистина! Защраках.
Пришеството беше в разгара си и в него се бяха включили около 50-ина белоглави, 2 черни и 3 египетски лешояда. Една черна каня с ловки маневри отмъкваше малки парченца храна измежду огромните криле и нокти... Белите глави и шии се обагриха в червено… Трябва бързо да се е „разчуло” защото едни птици отлитаха с пълни гуши, а други връхлитаха от небето право в мелето, за да си извоюват място „на масата”.  По груби сметки тази сутрин на кравата се храниха около 80 птици. Гледах и не вярвах, че това е истина.

Час по-късно, давах вече само отделни „изстрели”, а няколко птици продължаваха да „ровят” из трупа. Вече закусилите се бяха отдръпнали настрана, чистеха перата си или си правеха слънчеви бани с разперени криле. Доскоро масивният труп, сега се състоеше от кожа, провиснала върху рамка от ребра и череп. Пирът бе към своя край. Санитарите на природата си бяха свършили работата.

Когато в ранния следобяд слънцето напече вулканичните скали, от амбразурите на укритието вече не се виждаха лешояди. Събрах си такъмите и тръгнах към Маджарово. По пътя размишлявах, не, вълнувах се, от  величието на това, което видях.

Прегледах снимките на лаптопа и ме обзе отчаяние... С относително бавния 5D, макар и да бях получил очакваните перфектни цветове и контраст, бях изпуснал най-изразителните моменти от движението… Под влияние на емоции и умора бях избрал грешна комбинация вместо правилната 200мм със свекавичния 7D. Ала това бе само първата сутрин и си помислих, че в рамките на следващия месец, ще имам поне още няколко възможности да снимам същото...

На другия ден се включих към екипа за опръстеняване на БДЗП. След прилично изкачване без пътека, се спуснахме в гнездото на белоглав лешояд, за да маркираме малкото, преди да е отлетяло. Снимките бяха трудни заради тясната скална площадка, на която бяхме общо четирима. През цялото време се опитвах се да намеря пролука между крака и ръце, за да хвана  в кадър малкото.
 
Подобен сценарии се разигра, когато за първи път влязох в укритието на Пелевун. Отново всичко интересно се случи първия ден, а следващата седмица почти нищо. Тук отстоянието до мършата е голямо и се радвах че имам истинско 600 мм „оръдие”, което, съчетано със 7D-то, ми даваше възможност за картечна стрелба от упор. Сухите клонести дъбове наоколо бяха прекрасна възможност за птиците да кацат и прелитат от клон на клон, от дърво на дърво.  В определен момент на едно от дърветата отсреща бяха кацнали едновременно 3 черни лешояда, един белоглав, още три египетски и скален орел. Изненадах се, че орелът и лешоядите са в такава близост без да проявават агресия един към друг.

Скалният два пъти каца и се храни с кланничните отпадъци на площадката. Черните лешояди кацнаха за малко, но не се престрашиха да се нахранят и се върнаха на дървото. Белоглавият изобщо не се помръдна от клона си. Египетските бяха най-предпазливи. Кацаха за кратко, само за да изчовъркат някое изсъхнало парченце и отлитаха. Любимото им място за кацане беше точно зад хълма, където виждах само върховете на рошавите им глави да се разхождат наляво, надясно. Там имаше останки от кон, които никак не ми помагаха. 

Следващият път на площадката имаше прасе. Явно свинското не беше толкова желано защото нищо не кацнаше. И все пак няколко дни чакане могат да бъдат оправдани от един единствен кадър. Египетските редовно облитаха площадката и с бръснещ полет минаваха над укритието, а аз ги обстрелвах с моите 960 мм и 8 кадъра в секунда.  По-интересното за мен беше, че обичаха да се закачат един с друг и често се атакуваха за кратки въздушни схватки. Това ми предоставяше шанс за по-различни – динамични кадри.  Една мъглива сутрин между 6 и 7, възрастен египетски беше кацнал на сух клон на около 30 м. от укритието. Двойно по-далече, по същото направление, на дърво имаше втори лешояд. Държах близкия на прицел докато той се занимаваше със сутрешната си козметика. Всичко стана много бързо. Далечната птица се отдели от клона си с планиране се спусна към по-близката. Тя я  забеляза я едва когато срещу нея връхлитаха чифт крака с разтворени нокти. За част от секундата увиснаха във въздуха с разперени криле.  Чух затвора да изщтраква и всичко отново замря.
 
Успехът на начинанието изискваше от мен да проявявам търпение и упоритост. Прекарвах по 3-4 дни в укритието на БДЗП на Студен Кладенец, още толкова в това на Зелени Балкани на Пелевун, междувременно си “почивах” в укритието на “Котата”, а после всичко се завърташе наново. В укритията времето като че спираше да тече а лешоядите никога не ми устроиха второ представление като първата сутрин... Излизах само нощем за да влача мърши и да местя камъни а през деня седях на стола зад амбразурката потънал в съзерцание и размисъл и понякога в дрямка...

Пътувах до Кресна, Стара Загора, Централен и Врачански Балкан, за да снимам моменти от проекта за реинтродукция на белоглавия лешояд на Зелени Балкани, ФДФФ и ДЗХП. Досаждах на екипите за опръстеняване на БДЗП. С редактора от Нешънъл Джиографик обиколихме всички места, за да се запознае лично с хората и да събере интервюта за текста. Постоянно подлагах верния си опел, по прякор Орела, на истински изпитания по черните пътища на страната...

На моменти, особено след поредните няколко дни безрезултатно висене в някое от укритията, духът ми спадаше. Мислех че късметът ме е напуснал и знаех, че причината за това е именно силната амбиция, желанието, инатът на всяка цена да направя нещо много стойностно. От друга страна, шансът да остана сам със себе си беше подарък, който хората от града рядко получават. Уроците, опитът и магията на природата бяха най-ценното, което взимах със себе си. А колкото до образите в главата ми... няколко от тях бях уловил, други никога нямаше да хвана... Дори да се проваля - поне знаех че съм опитал.

Накрая дойде време за равносметка. След цял месец на терен успях да направя всичко на всичко десетина кадъра, които харесвах. Допуснах грешки, но получих уроци. Преосмислих много неща в професионален и личен план. За да обърна образите в главата си от неврони в мегабайти и пиксели, и за да бъдат те публикувани сред широката общественост ми  помогнаха страшно много хора и организации:
Нешънъл Джиографик България, без които всичко това нямаше да се случи. Фотосинтезис, които ме „въоръжиха” до зъби. Дружеството за защита на хищните птици, заради което борбата за тяхното спасяване стана и моя. Зелени Балкани и Спасителния център за диви животни в Стара Загора. Българско дружество за защита на птиците и Природозащитния център в Маджарово.  Фонда за дивата флора и фауна. Благодаря на Касим от с. Поточница за това, че ми наточи брадвичката и че редовно ми помпаше спуканата гума и на чичо Шоаиб от с. Суден Кладенец, че ме спаси, когато колата отказа. Благодаря на лешоядите които застрелях, но не нараних. 

А дали успях да нарисувам онази история за мечтите на хората, понесени от крилете големите птици... може би една малка частица - ден от  година, съчка от гнездо, перо от орел.

Материалът на NG България -  „Завръщането на лешоядите”, текст Любомир Кюмюрджиев, фотография Иво Данчев, беше публикуван в броя на списанието от септември 2010. Скоро след това „Завръщането на лешоядите” беше обявен за най-добър локален материал на месеца  във вътрешната класация на списанието.
 
За повече информация:
www.nationalgeographic.bg
www.divakphoto.com  
www.bpps.org