Малките народи на Китай - последна (четвърта) част от пътуването на Р. Николова и Н. Генов

В началото на декември приключва дългото пътуване по пътищата на Китай  на нашите приятели Румяна Николова и Николай Генов, които тръгнаха на 1 септември 2009.
В това време те периодично ни изпращаха разкази и снимки за своите приключения.
Също така те споделиха с нас впечатления за по-големите градове и важни исторически и природни обекти - Пътуване по утъпканите китайски пътища. 
А сега ще ни разкажат за малцинствата в източен Китай
 

Нашите срещи с представители на 59-те малки народи на Китай започнаха още с влизането ни в страната. За монголците, тибетците и мюсюлманите хуи, вече казахме по няколко думи, но когато стигнахме  южните части, нагазихме в дълбоките води на етническото многообразие.

Народът Миао
Нашите срещи с представители на народа миао започнаха още по време на пътуването ни из Среден Китай. Обективите ни ги нацелиха веднага – с колоритните си облекла и особено с карнавалните си украшения за главата те не можеха да останат незабелязани дори в многохилядно множество. Впрочем един от първите ни контакти с тях не беше много приятелски. В града на реката Фънхуан по-любознателният от нас тъкмо излизаше от един музей, когато видя другия в ръкопашна схватка с някакво същество, високо около метър-метър и двайсет с огромна черна шапка на главата. Бабичката се беше вкопчила в презрамката на фотораницата му и пронизително крещеше нещо, а той се опитваше да я отпъди. Веднага стана ясно, че става дума за пари (че за какво друго ще се назлобява така човек). Фотографът разбира се беше снимал интересния обект, а той си искаше хонорара, който се полага на всеки уважаващ себе си модел. Опитите да се откупи с дребни банкноти само предизвикаха още по-здраво вкопчване и в един момент двамата се завъртяха във вихрен пирует, достоен за шампиони като Денкова и Стависки. Слава богу, презрамката беше пусната, за да може ръката да хване в желязна хватка по-едрата банкнота!
Оттогава - особено към бабичките с черните шапки миао - предпочитаме да подхождаме с телеобектив ;)

Миао са малцинствена група, но днес наброяват около 9,6 млн, от които 8 млн. живеят в Китай, а останалите във Виетнам, Лаос, Мианмар и Тайланд. Приблизително 300 000 са емигрирали в САЩ, Франция, Австралия, Френска Гвиана  от Лаос. Самите миао наричат себе си хмонг. Дошли са от райони в Монголия и Тибет и се заселили първоначално в долината на Жълтата река, а сега обитават днешните провинции Хубей,  Хунан и Дзянсу.

Въпреки че са един народ, различните им групи се отличават съществено по облеклото си и дори говорят различни наречия. Повечето групи нямат писменост, но обичат да танцуват, да пеят и да рисуват, а така по-трудно се лъже... Вярват в духове и особено почитат предшествениците си, които са умрели в дълбока старост. Убедени са, че ако някой умре в трагичен инцидент или от болест, това ще нанесе голяма вреда на семейството му и на цялото село. Макар че са анимисти, повлияни са от християнската религия, донесена в земите им от мисионери.

Макар да живеят общо взето като повечето китайски селяни, миао пазят обичаите си и жените и днес носят традиционни дрехи с много бродерии и украшения за глава, дори когато работят в оризовите ниви. Бродериите им са пъстри и много изящни. На пазара в едно селище на миао видяхме купища великолепни шевици, копринени конци, модели и пред тях се трупаха и момичета с дънки. С голяма любов момичетата приготвят дрешки за бъдещите си деца, а възрастните жени прекарвали последните си години бродирайки своите погребални одежди. Особено богато избродирани са специалните “цедилки”, в които носят бебетата на гръб. И ако в облеклото се забелязва новото време, украшенията за глава все още си остават предимно традиционни и много красиви. Е, и тук продукцията на масовата индустрия е неустоима – доста бабички вече са заменили красивите си шапки с розови и жълти хавлиени кърпи – явно видели са им се чудно красиви с щампите на ярки гюлове.

Селото с дървените къщи Лангде се намира на 3-4 км от главния път, до който стигнахме с автобус. След една приятна разходка покрай река, край която се стелеше безкраен пачуърк от оризища и зеленчукови градини, то се появи след завой, покатерено по хълма. Попаднахме в автентичен свят, останал поради ремонта на пътя встрани от повсеместния туризъм. Така видяхме истинския бит на хората – много примитивен и изпълнен с труд по нивите и край животните. Последните веднага се надушваха. Някъде сърцераздирателно пищеше прасе, вероятно предчувствайки, че го очаква участта на един негов събрат, който видяхме вече разфасован. От един двор изскочи усмихната бабка и с изразителна пантомима ни покани да хапнем. Като видя, че не се втурваме към трапезата й, тя реши да направи офертата си съвсем красноречива и отгърна едни найлони, покриващи внушителна могила в двора. Отдолу, нанизани на огромни шишове изпускаха пара едри късове свинско с дебела сланина. Но ние останахме непреклонни.

Къщите на миао обикновено са от дърво, но някои групи използват също отчасти непечени тухли и камък. Повечето са на три етажа. Най-горният се използва за складиране на зърното и зимнината, вторият е жилищен, а първият е за добитъка. След като познаваме архитектурните ансамбли и къщите на нашите села Ковачевица и Долен, запазихме състояние на умерен възторг пред архитектурата на миао.

Казват, че брачните ритуали на този народ са уникални. Забранено било да се женят двама души с еднакви имена. Тъй като само един или два клана обитават едно село, възможни били кръвосмешения, затова младите се насърчавали да си търсят партньор от друго село. По традиция момчето пеело любовна песен на момичето, за което иска да се ожени. Ако момичето е съгласно, двамата прекарвали известно време в дома на единия и на другия, за да видят дали могат да живеят заедно, но под зоркото око на родителите.

Празникът, на които девойките избират съпрузите си, се нарича “Храненето на сестрите” и се провежда и в наше време съвсем сериозно - три дни пиене и танци! Момчето подарява на момичето, за което иска да се ожени, пакет ориз, а ако момичето е съгласно, му го връща със забити в него пръчки за хранене. Ако не е, го връща с люти чушки. Момичетата носят огромни сребърни украшения на главите си с рога, слънца, птици, звънчета.... Върху тежките бродирани одежди висят още по-тежки сребърни колиета - цели масивни нагръдници. Родителите започват да събират тези сребърни накити още от раждането на момичето. Миао вярват, че среброто ги пази от зли сили. На пазара в селцето Шигонг на 2-3 часа път с автобус от гр. Каили, където бяхме отседнали, търговците предлагаха традиционните сребърни украшения, но толкова бяха огромни и отрупани с всевъзможни детайли, че чак изглеждаха тенекиени.

Пазарът е място за задоволяване на всякакви нужди – можеш да купиш, да продадеш, да размениш клюки, да сториш важна среща, да се подстрижеш, нахраниш, закърпиш и дори да си оправиш зъбите -  “под пара” работят улични зъболекари в импровизирани кабинети. Трябва ли да уточняваме, че не видяхме ръкавици, маски, еднократни игли – че то вода няма! За да се наредиш на опашка пред тях, първо трябва да си купиш зъб, готова коронка или чене от съседна сергия. Трудът е разделен. До зъболекарите са подредили сергиите си кондурджии и улични бръснари, ресторантьори, скопявачи на животни, но най-интересни бяха любителите на птици. Бяха наредили клетки с косове в кръг, птиците се надпяваха велегласно, а продавачи и купувачи клечаха също в кръг около тях и ги зяпаха хипнотизирани. Сякаш животът беше спрял и нищо друго не съществуваше извън божествените трели. Това нямо съзерцание продължава часове и завършва с избора на птица, която се купува и с особено горда походка се пренася през целия пазар. В Китай направо боготворят птиците и тяхното пеене Тук никой не жали време и пари да заведе своята птица на специално организираните конкурси. Пък ако ще те да са и накрай света.
На един стелаж в края на пазара работеха 5-6 телевизора и хората, купили каквото им е нужно, се спираха да ги гледат с такова страхопочитание, сякаш героите от екрана всеки миг щяха да се протегнат от кутиите, да ги грабнат и да ги отведат в приказни светове. А иначе видяхме и в затънтените села сателитни чинии.

Народът Баи
Жените баи пък обичат да носят бяло – оттам е произлязло и името на народността, което на китайски означава цвета на чистотата.
Според статистиката баи са около два милиона и също като миао си имат свой език. От многобройните им празници особено атрактивен е Фестивалът на фенерите. Вечерта хората запалват фенери пред портите си и обикалят нивите с тях, за да хванат вредители и прогонят напасти. Мъжете баи са умели архитекти и художници, което личи от богато декорираните им къщи дори и в малките села край езерото Ерхаи. И при баи, както при другите народи в Китай, семейството живее задружно и поколенията се подкрепят под един покрив. Или по-точно под три. Традиционните домове на баи са от три къщи с четири двора в общ парцел.

Но най-интересно ни беше друго умение на баи – риболовът с дресирани корморани, в който участвахме и ние. Нашият домакин така се беше престарал с подготовката, че беше организирал дори и селски оркестър да ни посрещне. На шоуто присъстваха и едва ли не всички местни жени, облечени празнично в традиционните си носии.

Докато траеше церемонията по посрещането ни, двадесетината лодки се приготвиха да излязат на вода. Всяка имаше десетина птици, рибар и лодкар. Преди лова рибарят пристяга шиите на пернатите гмурци с трева, за да не погълнат улова, а прилежно да го доставят в лодката. Той зорко ги следи във водата и щом види, че някой корморан е издул гърло с налапана риба, мигом го изтегля от водата с кепче.  По най-брутален начин му измъква рибата от устата, като в замяна му подхвърля друга многократно по-малка. 

Народът Накхи
В стария град Лиджиян, разположен в подножието на Снежната планина на Нефритения дракон, пък попаднахме сред матриархките от народа накхи, наричан още наши. На пазарния площад “Сифан” се събират местните да разменят клюки, да поиграят карти или просто да се позяпат едни – други с туристите. Може да се зърне дори местен шаман, оцелял от културната революция, който сега отново е на служба.
Наши са около 308 000. Имат своя уникална пиктографска писменост, наречена “донгба”. Така се казва и религията им, според която всичко и всички на този свят имат безсмъртен дух. Основното божество и е Сандуо - воин-бог, който защищава местните хора. Наши боготворят природата и макар да обитават планински райони, забраняват сеченето на дърва и дори рязането на сухи клонки.

Наричат носиите на жените “седемзвездни”, заради особените шалове, които отгоре са от плат, а от вътрешната страна от овча кожа с козина и се носят препасани на кръста. В тях е небесната символика. Тъмносинята им горна част представя нощта, бялата долна – дневната светлина, а декоративните кръговете са звездите.

Имат различни табута, сред които едно от сериозните е да не се влиза в женска спалня без разрешение. Жената не бива да се разпитва за нейния интимен приятел, не е позволено да се пеят любовни песни или да се свирука в дома. Всичко това си има обяснение - наши са от малкото народи, които и днес пазят традицията на матриархалното общество.  В него жената стои по-високо от мъжа, но е и основната работна сила, а от мъжа се очаква най-много да се занимава с музика или градинарство. Практикува се т.нар. “гостуващ брак”, при който мъжът навестява жената само през нощта, а сутринта се прибира в дома на майка си. Децата, които се раждат от такъв брак, принадлежат на жената. Наследството и родовото име се предават по женска линия и всички въпроси се решават от възрастните жени в селото.

Провинция Шишуанбана - многообразие от етноси
И етнографите трудно се оправят в многобройните етноси и техни подгрупи, разпръснати из тропическата провинция на Китай Шишуанбана, наричана Малкия Тайланд. Всъщност тук страната не граничи с Тайланд, а с Мианмар и Лаос. Но някога е имало тайландско царство. И названието на малцинството даи, което е една трета от населението на района, е китайско съответствие на таи. Другите две трети си поделят ханските китайци, хани, подгрупи от които са акха и аини , йи, лаху, буланг, джинуо, яо, миао, хуи, уа, джуанг, джинпо...

Първото запознанство с малцинствата става най-добре в пазарен ден. В тези дни към иначе заспали в прахоляка и неугледни села се стича шарено население от близки и по-далечни селища, сякаш за да демонстрира празничните си одежди. Жените даи пристигат пременени в дълги тесни брокатени поли саронг и украсени с цветя коси. Но най-големите “стилистки” в района – жените акха, все още не са заразени. Имат тибетски произход, въпреки че според фолклора им са произлезли от очите на жабата. Истински ксенофоби, те се криеха и залягаха винаги, щом зърнеха изваден фотоапарат. Ще ги познаете по изумителните шапки, обшити със сребърни монети, пръстени и капси и обточени с разноцветни ширити.

Даи обитават долините, а акха и буланг живеят по хълмовете, отглеждат ориз, захарна тръстика и прочутия пу ер чай, за който се казва, че е като френското вино – колкото повече остарява, толкова по-хубав става. Буланг са големи любители на цветята и садят орхидеи дори на покривите на къщите, за да радват боговете и си осигуряват тяхната закрила. Мъжете от този народ, също както и даите, обичат да татуират телата си, а жените и на двата етноса са убедени, че черните зъби са по-красиви от белите и затова дъвчат бетел. Но най-прекрасни са златните зъби, затова много жени от даи обличат предните изцяло в злато.

Даи са вярващи будизъм. Всяко момче трябва веднъж в живота си да бъде в манастир поне за месец и инициацията му като монах е голям празник в семейството. Даи очевидно са най-добрите архитекти в района, защото техните дървени къщи, строени винаги върху високи колони, са се оказали най-подходящи за климата и начина на живот и са копирани от всички останали народности. Долу между колоните живеят прасетата и кокошките. Хората обитават етажа отгоре. Битът е доста примитивен. В кухненското помещение се готви на огнище. Но по-заможните си имат слънчеви батерии и сателитни антени.

град Гуилин - събирателен център на 11 малцинства
Гуилин дължи известността си на изумителните карстови хълмове, стърчащи в причудливи форми из целия район. Образували са се в резултат на мощни карстови процеси в минали геоложки времена. Но не само те, а и 11-те интересни етнически малцинства ни привлякоха край красивия град. Сред тях е народът джуанг, който и днес обработва изумителните 70 кв.км оризови тераси, наричани поетично Гръбнака на дракона. Най-ниските тераси са на около 300 м надморска височина, а най-високите достигат до 1180 м. Изграждането им започнало още ХІІІ век.

Освен джуанг тук живее и етносът яо - жените с най-дългите коси според книгата на Гинес. Подстригват ги само веднъж в живота си, когато навършат 16 години и вече са моми за женене. Нито косъм обаче не се изхвърля. Освен отрязаната, грижливо се събира, пази и прикрепя в кока на главата и всеки паднал при ресането косъм, защото колкото по-дълга и богата е косата, толкова по-дълго и щастливо ще живее жената. Неомъжените момичета крият косите си, но под черни тюрбани и ги показват за пръв път на младоженеца. А при омъжените веднага можеш да разбереш дали жената има деца или не по формата на кока. Единствената секретна информация остава броят на децата.

Глиненият замък Хака
Прекарахме няколко дни в един от най-големите и екзотични глинени замъци-крепости на хората, наречени Хака. Това са хански китайци, дошли в южните провинции от север през средните векове, гонени от нашественици, бедност или други житейски превратности. Името им означава “гост” или “посетител”. Така ги нарекло местното население, което не винаги било гостоприемно към преселниците, затова те избирали планински райони и изграждали своите къщи като крепости – най-често кръгли или квадратни.

През 70-те години на миналия век сателити на американското разузнаване засичат странни кръгли и квадратни обекти в провинция Фудзиен. Доста време те са смятани за секретни китайски бази за ядрено оръжие, докато установяването на политика на по-голяма откритост в последните десетилетия не разкрива истинската им същност. Това били тулоу – земните къщи на Хака. Строени са по уникална технология от утъпкана пръст, примесена с пясък, камъни, дървени и бамбукови стърготини и специалната лепкава каша от сварен и счукан ориз.

Освен кръглите и квадратните, има полукръгли, във форма на подкова и така наречените “Пет феникса”, които наподобяват императорските дворци. Такъв беше и нашият “хотел ”Фую Лиу”, в който спахме. Независимо от формата и планировката, къщите на Хака следват няколко основни принципа. Вътрешният двор е за общо ползване. Всяко семейство разполага с отвесна секция от общата сграда. На приземния етаж са кухните и дневните на всички, често с чешми и печки отвън. На първия етаж са складовете за храните, на втория и третия – спалните. Някои от къщите са много големи – заемат до 5000 кв. м площ, имат по 200 стаи, а дори и училища вътре.

И така, драги приятели, стоте дни на нашето пътуване свършиха.
Изминахме много хиляди километри в различни части на тази огромна страна. Видяхме екзотични места, някои сякаш останали в отминалите векове. Но посетихме и градове, съперничещи на най-големите и модерни мегаполиси в света.

Всъщност най-интересното се надяваме да видите в нашата фотоизложба и да прочетете в книгата ни, които предстоят. Пък и да се срещнем, запознаем и поприказваме също не би било лошо :)


Поздрави,
Ваши Румяна Николова и Николай Генов