В другата България, където през януари е най-топло, а пощенският код е 1090

Фотографията …  - да погледнеш света през прозорче, широко няколко милиметра...
Сигурно има и такивa,  които не са го правили, въпреки, че за мен е трудно да си представя как могат без това, просто защото аз не мога…

Много добре помня първия си фотоапарат – 35 милиметров Киев, който без позволение измъкнах от един шкаф вкъщи, пълен с разни привлекателни неща. Това се случи около 4-ти клас. Може да не е съвсем точно казано това, че е бил мой – само аз смятах така – но какво пък, за известно време поне беше мой. Това време продължи доста дълго, защото едва на 18 години  купих първия си наистина мой фотоапарат – Екзакта 1б, от един търг за разпродажба на “морално остаряла техника”. Но Киев-ът още си работи и сигурно още по-силно мирише на кожата от калъфа си. На същия този Киев, на принципа проба-грешка се научих да зареждам черно-белите ОРВО.

Пак на този принцип се научих да снимам и по-скоро от гордост, че тежи на врата ми започнах да го нося в училище. От малък съм инат и не обичах да ми казват как да застана (а и изобщо да застана) пред непознат, който е дошъл да прави снимки за албума на класа или нещо друго, та за това и аз снимах алтернативно... От онзи търг си купих почти без пари и първия си копирен апарат.

Може би тогава почувствах за първи път страстта “фотография”. Страст - защото никога не е била за мен нещо по-различно. Често в хладилника ми не можеше да се намери нищо друго освен кутии и ролки с филми. Доста книги съм купувал и разглеждал - най-вече за черно-бяла и природна фотография. Ансел Адамс съчетава и двете и това е единственият фотограф, на когото съзнателно съм се стремил да подражавам. От Николай Трейман – Коко съм научил, че за добрата фотография е най-важно зад-апаратното устройство, а от опита си - че най-успешните фотографии съм направил най-леко, с най-малко усилие, просто удивлявайки се на това, което се вижда през прозорчето, широко няколко милиметра. Това е начин на виждане на нещата,  при който връзката с обекта пред камерата е много силна. Онези, които са задържали пред окото си фотоапарат, ще се съгласят, че това е кратък момент на пълно сливане с обекта.
 

В другата България, където през януари е най-топло, а пощенският код е 1090
По професия съм биолог и като такъв бях включен в състава на последните две  Български Антарктически Експедиции. Като любител фотограф подходих към подсигуряването на фотографската си работа не по-малко сериозно, отколкото към научната. Такъв шанс не трябваше да се пропуска и добре, че по време на антарктическото лято на ширината на българската станция, денят е с продължителност около 20 часа, за да ми стигне времето за всичко, което трябваше да свърша.  Вероятно първия път, съвсем като новак, съм представлявал доста комична гледка по пътя през всичките летища, квартири и хотели. Освен голямата раница на гърба ми и куфара на колелца, пълни с лични и биологични вещи, върху мен имаше още една раница с фото и видео оборудване, а по колана ми висяха (както се казва под ръка) неща от първа необходимост - калъфи с обективи, филми, касети.

И така, тежко въоръжен, след пресичане по въздух и земя на Аржентина, за няколко дена бях с колегите си в град Ушуая – най-южния град на Земята. От тук традиционно потеглят повечето антарктически експедиции и туристически круизери, защото е най-близката суша до Антарктика – 1000 км. Предстоеше ни 4-дневно плаване през пролива Дрейк – “ревящите 60 градуса” – водите, в които се срещат Тихият и Атлантическият океан. А, че тази среща обикновено не е от най-приятните, разбрах и аз, когато на втория ден от плаването се залежах на койката и възнамерявах така и да приключа плаването. Но не издържах  много и  с олюляваща походка бях отново на брулената от ветрове вледенена палуба.

Дали тогава или на следващото излизане не помня, но се случи – видях първия си айсберг – отляво на борд, далеко на хоризонта, огромен и бял. Последваха викове, кратко суетене и първите ми стотина антарктически кадъра на айсберг във всякакви комбинации  със съпровождащите ни морелетници.  Все още не знаех, че цветът на айсбергите не е само бял, че отблизо някои са сини, зелени, а по залез – оранжеви, виолетови или златни. За двумесечния си престой на българската станция “Св. Климент Охридски” на о. Ливингстън научих и видях много повече.

По време на краткото антарктическо лято, когато тук в България е средата на зимата, край острова се събират много морски птици и бозайници – пингвини, чайки, морелетници, корморани, тюлени, китове... Силата, която ги притегля тук е антарктическия крил – планктонни ракообразни безгръбначни, които живеят в огромни количества в почти леденостудената вода. Силно врязаният, дълъг над 10 км залив, на чийто бряг се вее българският флаг, предлага убежище в по-спокойни води на много животни.
 

Помня първата си сутрин на базата. В 5 часа слънцето беше осветило ярко високите върхове на планината Фризленд. Трескаво се обличах, когато чух силен шум, излязох полугол пред прага и започнах да обхождам с поглед ледения бряг от другата страна на залива, търсейки мястото, откъдето реших,  че се отцепва ледник  и се превръща в айсберг. Но бях сгрешил – на около 500м, видях от водата да изскача право нагоре нещо гигантско и блестящо, а след това тази кула да се сгромолясва в кръг от пяна. По много дългите странични плавници разпознах гърбатия кит. Стоях като вледенен, а когато се размразих, хукнах за фотоапарата. Както се досещате, докато се върна, китът  вече бе далеко и уморен от изтощителните скокове, скачаше доста по-мързеливо. Разбира се, снимах. И още много китове видях,  но такъв скачач на височина повече не видях, колкото и рано да ставах.

 

Не съм забравил и първата си среща с пингвин – това беше един пингвин папуа - с червен клюн и бяла вежда, първия, който видях на брега, когато пристигнах. Сигурно вече е известна фото звезда сред своите събратя. Един ден, след като добре опознах “местното население”, друг негов роднина ме накара сериозно да се замисля за разсъдъка си. Вървях по брега и забелязах отдалеч сред група пингвини вятърът да развява ярка голяма панделка на врата на един от тях. Вече бях свикнал с много от “необичайностите” на местната природа, но това ми се виждаше прекалено и неестествено. Набързо прехвърлих възможните причини (да ме прощават колегите, но най-логично ми се стори това, че някой си е направил лоша шега) и започнах да се приближавам бавно към обекта с идеята да го освободя от екстравагантната украса. Вече на няколко метра разстояние замръзнах на място (това поне не е трудно тук) и осъзнах, че панделката е едно голямо добре омотано червено водорасло. Започна голямо снимане… А тя (или той - понеже не могат да се различат) усетила се по-специална от  останалите, гордо се въртеше и ме гледаше през рамо. Останалото направи отразяващата се отвсякъде светлина.
 

И стигнахме до най-важното за фотографа на Антарктика, което не е, както аз предварително си мислих, размерът на обектива, а необичайното и променливо осветление. Животните, необезпокоявани от дълги години в Антарктика, не изпитват срах от хората и обикновено може да ги приближиш достатъчно за снимане, така че по-често използвах средно дълъг варио обектив, а не супер-теле обектив, а понякога и 24 милиметров. Всичко там го прави светлината, а от теб се очаква търпимост към студа и вятъра, докато си приклекнал “на завет” до статива, омагьосан от непрекъснато променящите се картини.

 

Българската станция се намира на брега на неголям остров на стотина километра от континента. За разлика от континенталния антарктически климат – най-студеният, ветровитият и сухият на земята, по околните острови климатът е по-мек и въздухът - много влажен. Ниската променлива облачност е обичайно явление и в комбинация с много дългите, продължаващи часове изгреви и залези създава най-фотогеничното осветление, което съм виждал – всякакви нюанси на жълтото, червеното, виолетовото. Когато облаците са особено плътни, ниски и тъмни, всичко се откроява ясно върху тях, защото дори и тогава светлината е толкова силна, че се налага да носиш очила. Сивите градиентни филтри често са полезни, за да смекчат ярката светлина. Снимам с Nikon  – и лентовият  Nikon  F801s и дигиталният Nikon D100 не ме подведоха нито веднъж въпреки суровите условия и въпреки, че никога не ги държах под якето, както се препоръчва при тези температури. Е, скоро след първото ми завръщане се намериха доброжелатели, които да свалят от плещите ми бремето на тежката фототехника и в един слънчев ден, без мое знание напълно ме разтовариха. Но се надявам поне фотоапаратите ветерани да не скучаят сега и да са предали на някого страстта към пътешествия и фотография.
 

Текст и фотографии: Пламен Иванов
E-mail: plamen_new@abv.bg

Тези снимки, както и други кадри от Антарктическите експедиции на автора могат да бъдат видяни във PhotoSynthesis - Варна между 19 и 29 юни.