Играта на зарове в "Махабхарата" - поглед към класическата индийска литература с доц. д-р Милена Братоева

29 март ( четвъртък) от 19.00 часа
ИГРАТА НА ЗАРОВЕ В „МАХАБХАРАТА“ -
поглед към класическата индийска литература с
доц. д-р Милена Братоева

„Махабхарата“ е една от най-дългите епични поеми в света и има огромно значение за културата и религията на Индия. 

Главната сюжетна линия в нея е изградена върху модела на играта, която е задължителен компонент на древния ведически ритуал за коронясване на новия владетел и има символичен смисъл като инструмент за подреждане и обновяване на космическия и социален порядък.

Очакваме ви на 29 март от 19:00 часа в кафе-галерията на ФотоСинтезис Арт Център

Събитието е част от Дните на Индия във ФотоСинтезис Арт Център от 14 март до 04 април.

_________________________________________________________________________________________

„Махабхарата“ е най-старата епопея в света и се състои от ок. 100 000 двустишия. Това я нарежда и сред най-дългите.
Главната сюжетна линия на забележителното произведение е изградена върху модела на играта на зарове, която е задължителен древен ведически ритуал за коронясване на владетеля, своеобразен символичен  инструмент за подреждане и обновяване на космическия и социалния порядък.

Създаването на знаменития епос започва около ІV в. пр. Хр., а впоследствие са правени множество добавки. Завършен е по време на династията на Гуптите през ІV в. Според легендата целият бил продиктуван на мъдреца Вяса от бог Ганеша. Днес някои учени са склонни да мислят, че Вяса е сборно име на много брамини, които са работили като автори върху текста. Освен разказвач, той е и сред главните действащи лица. Често го виждаме да съветва героите в момент на нужда. Основният сюжет на “Махабхарата” е за две воюващи помежду си династии на братовчеди – Пандавите и Кауравите.

Считаният за най-популярен индийски религиозен текст от 18 песни “Бхагавадгита” или “Гита” – “Песента на Бога”, е един относително кратък епизод от “Махабхарата”. Това е “светото писание” на хидуистката религия и основа на огромна коментарна литература.

Начало на “Махабхарата” е срещата на двете армии в “полето на дхармата”. Едва ли има по-лесен начин да се проумее що е дхарма – универсалният закон за чистата житейска истина, чийто символ е колелото, изобразено на националното знаме на Индия. Главният герой е най-славният воин – непобедимият Арджуна. Самият Бог Кришна кара неговата колесница. В диалог между двамата много достъпно се разкрива основната хиндуистка доктрина. Героят е разкъсван от противоречия, когато трябва да поведе армията си в бой и да пролее кръвта на свои събратя. Богът му разкрива, че негов основен дълг е да изпълни своето предназначение в момента – това, което се очаква от него като воин. В “Гита” намират тълкувание основни въпроси за морала, дълга, целта и смисъла на човешкия живот.

_________________________________________________________________________________________

Лекторката е ръководител на катедра “Класически Изток” във Факултета по Класически и Нови Филологии на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Чете лекции по дисциплините Ведическа литература, Епическа и класическа санскритска литература, Съвременна литература на хинди, Основни символи и кодове на традиционната индийска култура, както и по други дисциплини в бакалавърската и магистърската степен на обучение в университета. Води курс по санскрит и е заместник-председател на Индологическа Фондация “Изток-Запад”.
Доц. д-р Милена Братоева е специализирала в университета на индийския град Пуна  (Пуне Видяпитх) при забележителни представители на автентичната индийска санскритология.
Започва своя дисертационен труд в университета в гр. Марбург, Германия. Там работи върху анализа и превода от санскрит на джатаки (легенди за предишни рождения на Буда) на будисткия поет и проповедник Харибхатта. Участвала е в работата на множество научни конференции в много страни по света.

__________________________________________________________________________________________

Още за класическата индийска литература (откъс от книгата на Румяна Николова и Николай Генов "Никой не си тръгва от Индия завинаги"):

Когато решихме да изпълним заръката на наш делхийски приятел да потърсим макар и най-бегло истината в едни от най-старите книги на човечеството - Ведите (или “Книгите на знанието”), се оказа, че трябва да стоим до изгниване потопени в необятното море на класическата индийска литература. Ведите са четири и представляват сборници от химни и мантри, които се пеят по време на жертвоприношения на хиндуистките богове, и от коментари. Те могат да се приемат за основа на индийският живот и днес. Тъй като хиндуистите вярват, че силата на боговете е скрита не само в думите, но и във физическото трептене на звуците им, съществено значение има не само съдържанието на едно писание, но и мелодиката на неговите звуци. Това е и една от многото причини хиндуистките епоси де се предават от уста на уста векове наред и от поколение на поколение.

Най-забележителната и най-старата от Ведите - “Ригведа”, се превежда като “Мъдростта в стихове”. Тя съдържа 1028 химна в прослава на 33 различни бога, между които главни са Индра, Сурия, Агни и Сома...  Ригведа е композирана най-късно през ХІІІ век пр.Хр. и се смята за свещената част на Ведите. “Самаведа” или “Мъдростта на песните” има точни указания при какви обстоятелства и как трябва да се пее всеки от стиховете. Третата е “Яджурведа” - “Мъдростта на жертвоприношенията”. Яджурите са свещени формули и възгласи, произнасяни от свещениците по време на жертвоприношения. Четвъртата - “Атхарваведа” или “Мъдростта на атхарванските свещеници”, е наречена на една от най-знатните навремето брахминските фамилии, за която се вярва, че е съставила Ведите. В нея също има химни, но по-голямата й част съставляват житейски съвети.

Велики произведения на древната индийска литература са и “Упанишадите” или “Подстъпите”. Това е сбирка от кратки текстове, създадени между VІІ и V в. пр. Хр. Някои ги приемат като последната Веда и затова ги наричат “Веданта” или “Заключение на Веда”. Обаче по съдържание “Упанишадите” са много по-различни и в тях преобладават въпроси от философията и мистиката. Сто и осемте им текста са много важни за хиндуистката религия. Преди “Упанишадите” да бъдат създадени, хората са търсели боговете си извън човешката личност. Тези текстове възникнали  в момент, когато започнали да намират идеята за божественото около и вътре в себе си. Това е основен момент от философията на хиндуизма, която вижда отражение на Абсолюта в индивидуалната душа - Атман. Главната тема в “Упанишадите” е постигането на мокша.

Най-неочаквано още в първите ни дни в Делхи започва запознаването ни с “Рамаяна” или “Подвигът на Рама” - може би най-великата епическа поема на санскрит. Получаваме покана да присъстваме на Дусехра. Това е един от най-обичаните индийски празници, на който се празнува победата на Рама над злия демон Равана. В този ден из цялата страна победната битка се представя в драматизирани игри, които завършват с фойерверки и илюминации. Публика на най-пищното представление са президентът и правителството. Ние сме сред множеството, изпълнило огромна поляна в нашия квартал. Благ глас чете текста, на “полето” излизат двете враждуващи армии. Голяма част от войните са маймуни, предвождани от своя генерал Хануман. Благодарение на тяхната помощ добродетелният Рама успял да надвие злия демон, който откраднал съпругата му Сита, и да си я върне.

Постепенно боят се разгорещява. Сред войните сноват “цивилни инструктори”, които непрекъснато им казват какво да правят и момчетата дават всичко от себе си. Оглушително свири оркестър без всякаква връзка с това, което става на сцената. В края трогателното представление Рама пробожда Равана. В този момент подпалват три огромни сламени чучела на злия демон и помощниците му, пълни с фишеци. Зрелището е неописуемо и народът ликува! Едва ли можехме да получим по-красноречиво доказателство за изключителната роля на древните книги и в настоящето на Индия.

Предполага се, че родината на “Рамаяна” е южната част на долината на река Ганг. Най-вероятно е писана преди ІV в. пр. Хр. Авторството й се приписва на митологичния поет Махариши Валмики, наричан още Ади Кави или Първият поет. Интересно е да споменем, че авторът на “Рамаяна” не е принадлежал към висшата каста на брахмините, които обикновено се занимават с богоугодна дейност, каквато е литературата, а е бил беден селянин, който изкарвал своята прехрана с разбойничество. Влиянието на един мъдрец, когото той срещнал, станало определящо за по-нататъшния му живот. След като получил от него името Валмики, той се отдал на толкова ревностна медитация, че дори не забелязал как мравки направили мравуняк по тялото му. Когато укрепнал духовно, се отдал на свещения епос.

Епосът е популяризиран непрекъснато в множество представления, публични четения, танци и драматизации. Така “Рамаяна” помогнала за разпространението на един по-достъпен за обикновените индийци хиндуизъм. Нейното повествование върви като приказка за бойната слава. Същевременно в това произведение се третират непрекъснато морални предписания за човешките взаимоотношения и отношенията в държавата.
Рама е идеалният цар, воин и съпруг. С течение на времето, религиозните елементи били засилени и от воюващ цар той се е превърнал във воюващо божество. През ІV в. Рама вече е считан за седмото прераждане на хиндуисткия бог Вишну.

Говорим ли за класическите книги на Индия, не бива да пропускаме “Панчатантра” или Петокнижието - също сред най-древните книги с притчи и басни в световната литература. Тя се смята и за първия учебник по дипломация и добри обноски, най-вече за престолонаследници. Петте главни формули на този нравоучителен трактат съставят петте книги: “Загуба и печелене на приятели”, “За гарваните и кукумявките”, “Как да се справяме с враговете”, “Загуба на придобитото” и “Безразсъдни постъпки”. За автор на “Панчатантра” се приема кашмирският брахмин Вишну Шарман, който бил висш индийски министър през VІ в. От това съчинение по-късно са черпили вдъхновение автори като Лафонтен, Бокачо и Толстой.