Фотографска изложба на Евгения Максимова / 25.02.2014, 19:00 ч. / София

Изложбата представя два проекта на Евгения Максимова – “Следи” и “Асоциирана носталгия”.

“Следи ” е фото-проект, изследващ и документиращ днешната реалност в американските градове  Кайро (щата Илинойс) и Падука ( щата Кентъки). Двата града се намират на около 50 км един от друг, там където реките Охайо, Тенеси и Мисисипи се вливат една в друга. Някога богати и проспериращи благодарение на местоположението си, днес двата града споделят сходна, макар и отчасти различаваща се история на възход, падение и надежда ренесанс. Пусти улици и празни полуразрушени сгради стоят редом до безмълвните, някога прекрасни театри “Гем” и “Колумбия” (Gem and Columbia Theaters) в очакване на новата си съдба.

Следата е визулен белег, свидетелство от предишно присъствие или съществувание на  нещо или някого. Да следваш - означава да проследиш, преоткриеш, изследваш и установиш първоизточника. “Следата” е белег, носещ историята в себе си като резултат от своето съществуване във времето. “Следата” е визуален документ.

Обект на проекта “Асоциирана носталгия” е кичът. Триумфалният марш на кича започва отдавна , oще в праисторията на човечеството, а културата на кича днес процъфтява във всички сфери на живота. Някой хора го намразват още при първия  контакт с него, но повечето просто го обожават. Кичът е визуален “fastfood”.  За някои той  е трудносмилаем  и дори предизвиква физическо неразположение. За други хора обаче се той се явява като “естествена” и вкусна душевна храна. Кичът, сам по себе си, не изисква много подготовка, преосмисляне и анализ. Всъщност, кичът много рядко изисква каквато и да било мислъл. Той дава бърз отговор на най-първичните човешки инстинкти. И веднъж намерил подходящите съставки на кича, “готвачът” е готов да отвори верига от ресторанти. Кичът е мелодраматичен, сантиментален и фолк, но също така кичът и забавлява.

“Макар и да съм родена от майка- художничка, почитателка на всички форми на изкуството и творческата мисъл , голяма част от детските ми спомени са дълбоко свързани с кича. Кичът беше на показ и уважение в повечето български къща в онези години. Красиво подредените вещи стояха зад витрини на сходни секции и обикновенно бяха гордостта на дома. Кичът бе съдба и никой никога не можеше да избяга от нея. Това беше духът на времето и неговата специфична форма на политическа пропаганда и унифициране. Кичът оставил дълбока следа на интерес у мен, днес е обект на проекта “Асоциирана носталгия”.”

Откриването е на 25-ти (вторник) от 19.00 часа в галерия SYNTHESIS в присъствието на автора.

Изложбата ще е отворена за публиката в галерия SYNTHESIS на булевард „Васил Левски“ № 55 от 25-ти февруари до 25 март от 9:30 до 20:30, всеки ден.

За автора:

Евгения Максимова е родена в гр.Русе. Завършила е Виенския университет по специалностите журналистика и руска филология.  С фотография започва да се занимава през 2005 г., a година по-късно печели първата си голяма наградата на конкурса Konica Minolta за България.

“С течение на времето фотографията се превърна от хоби в мой любим начин на общуване. Тя ми дава възможност не само  ясно да фокусирам мисълта си, но и да дам на креативността си поле за творческа изява. Журналистическото ми образование, разбира се, оказва голямо влияние върху повечето от фотографските ми  проекти. И въпреки че те се различават от традиционната концепция за "фотожурналистика", целта им е да разкажат за живота на другите и да анализират социално-политически модели и тенденции, за да се изследват техните последици върху обществото и културата“, смята авторката.

Работите на Евгения се презентират от базираната във Виена австрийска агенция Anzenberger Agency.

Фотографскитe й творби са публикувани в едни от най-големите световни издания като National Geographic, Geo, Guardian, Independent, Московские Новости  и други.

Нейни изложби са показвани в България, Франция, Австрия, Великобритания, САЩ и др.

Как подбирате обектите си?

Физическите обекти често подбирам според композицията, която създават, цвета, външния им вид. Друг път заради тяхната история или посланието, което носят. Често причината за избора ми е най-банална. С хора работя сравнително трудно, затова рядко  го правя. Разсейвам се и много, много не ме бива в така наречения small talk.

А как познавате добрия кадър, след който вече сте сигурна, че имате снимката, която Ви трябва?

Май не ми се случва често да съм сигурна, че имам снимката, която ми трябва. Шахтовият визьор на средния формат ми позволява да знам с приблизителна точност как ще изглежда негативът и да изпипам детайлите още преди да съм заснела кадъра. Считам обаче понятието “добър кадър” за относително. Добър за кого? За фоторедактора, за галериста, за публиката, за моето собствено его? Всеки съди през призмата на собствените си потребности, на собственото си съзнание. Aз обичам да работя в серии. Сполучлив кадър се оказва често онзи, който най-добре се вписва в определена последоватеност.
В началото на творческият ми път всеки един от “експертите”, до които се допитвах, се оказваше със собствено мнение по въпроса кой кадър е добър, дали е подходящ и прочее. Това често ме объркваше, понякога обиждаше или натъжаваше. С течение на времето се научих да се обръщам за мнение само към хора, чието таково е ценно за мен и да разчитам най-вече на собствения си вкус. Все пак снимам предимно заради удоволствието, което получавам от процеса.
 

Каква фотоапаратура носите със себе си?

Дигитална - когато снимам по поръчка и аналогов среден формат за лични проекти. Харесвам естетиката на средния формат, също и цветовете на Кодак Портра. За щастие мога да си го позволя финансово. Едно от предимствата да живееш “на Запад” е, че има останали добри лаборатории, където човек може да прояви и сканира филмите си. И това да му е “по джоба”.  В България, особено в провинцията (аз съм от Русе) аналоговата фотография е доста екстравагантно хоби.
Обичам бавната фотография, онази, която ти дава възможност да помислиш, да прецениш. Да погледнеш оттук и отсам. При тази или онази светлина.


Какво е мнението Ви за модерните технологии за манипулация на фотоизображението? Изкушавате ли се от постобработка на снимките?

Постобработка на снимките в днешно време е абсолютно неизбежна, дори задължителна. Дали това ще са сканове от филм или сурови файлове - няма значение.  Забавно е от време на време да си поизцапаш ръцете с химия, но повечето от тези процеси изискват време и пространство, а тези два елемента са супер лукс в 21 век. Освен това поне за момента черно-бялата фотография ми е скучна, а работа в цвят без “модерна манипулация на фотоизображението” е немислимо приключение.  Фотошоп също е приключение, но с преценени рискове. С две думи, да живее Фотошоп (Light Room и другите продукти на Adobe).

Кой е най-тежкият проект, по който сте работила?

Без съмнение Кухненските истории. Балканите са насeляват от хора мнителни и с тежък характер. Никак не е лесно да влезеш в кухнята на непознат човек, особено, за да я снимаш. Значение, разбира се, изигра и факта, че за мен Балканите не са екзотична дестинация.  Не успях да се почувствам като в приказките и да се насладя на незабравимо пътешествие.
 

Кога приключва един проект?

Когато работата по него ти стане скучна. Или когато почувстваш, че нямаш вече какво да кажеш по темата.

В своята серия „Кухненски истории от Балканите” сте насочилa своя обектив към кухнята. Как Ви посети идеята?

Бях избрана да учавствам в уъркшоп на World Press Photo. Темата му беше Балканският полуостров, представен в светлина, различна от тази в медиите. Далеч от войни, конфликти, роми и прочее медийни клишета. Кухните ми се сториха подходящ обект. Особено като се има в предвид, че гозбите, които се готвят навред по Балканите и техните сходни имена, са както индикаторите за общата ни история, така и непресъхващ извор на съседски драки. Кой, какво, как измислил и допринесъл...с две думи кой е най.

Вашите фотографии имат послание. Образите са се превърнали в една непораждаща съмнение реалност, която бива приета визуално като факт и същевременно въздейства емоционално върху зрителя. Как го постигате?

Радвам се, че нещата ми се възприемат по този начин. Но нямам никакво понятие как го постигам. Надявам се, че стремежът ми да комбинирам документалното (реалното) и естетичното в един кадър допринасят той да въздейства емоционално на зрителя.

Кога почувствахте естетиката на средния формат близка до вашето вътрешно усещане?

Oще в момента, в който видях резултатите от първия изсниман филм. Не съм човек традиционалист, нито съм с консервативно съзнание. Харесвам времето, в което живея с всичките му “за” и “против”. Разбира се, има неща, които си заслужава да бъдат съхранени, особено когато се комбинират с нови технологии. Харесвам много сливането на епохи и стилове...стара барокова фасада, зад която се крие ултрамодерна сграда, класическа музика с елементи от фолклор,  документална фотография  на базата на  изобразителното изкуство, дигитално обработен филмов кадър.

Имате ли любим Ваш проект?

Онзи, с който ще се захвана утре.

Как личният опит повлия на креативността Ви?

Креативността е част от същността на човек. Тя може да се стимулира и развива или да бъде оставена в състояние на покой. Но е винаги някъде ноколо - затикана в някое чекмедже или като почетен гост на масата. Колкото по-малко стимулира креативността си един човек, колкото е по-дистанцирана връзката му с нея, толкова по-скучен е животът му. Колкото до личният опит - той е неизбежен и може само да бъде трупан.


Чувствате ли, че сте избрали Вашата „страст“ или тя избра Вас?

На мнение съм, че хората сами определят съдбата си. Следвайки тази логика и ред на мисли, сама съм си избрала страста към фотографията. От друга страна, ако ред обстоятелства се бяха стекли по друг начин, може би нямаше да разбера колко е силна тази страст.

Какво мотивира вашите креативни идеи и творческа дейност?

Желанието да пречупя обръча на монотонното ежеднедневие, което въпреки всичко доминира живота ми.

Имате ли кумири във фотографията?