Невидими граници / Импровизирани конструкции - разговор на Надежда Павлова с Петрос Ефстатиадис

Правя фотографиите и ги пускам на свобода. Те стигат, където трябва.

Исках да играя с моите снимки, с моите обекти, с хората. Чувствам се по-удобно да изграждам своя паралелна реалност и в нея да бъда фотограф.

Във връзка с откриването на изложбата "Невидими граници / Импровизирани конструкции" представяме на вашето внимание разговора, който Надежда Павлова проведе с Петрос Ефстатиадис:

Н. Петрос, как започна да се занимаваш с фотография?

П. В гимназията имах учител по теология, много строг и взискателен. Един ден той донесе камера в клас и аз останах очарован. Бях на четиринадесет. Oще на следващия ден си купих една стара руска камера „Зенит“, втора употреба. Възможно най-евтиният фотоапарат на битака. Беше повреден, но аз бях изключително горд. Учителят ми се чувстваше отговорен и каза: „Дай ми го. Ще го поправя.“

Започнах бавно, бавно. Правех снимки на пеперуди, къщи и стари хора. Знаеш как е в началото.

И никога не спрях…

Н. Имаш ли фотографско образование?

П. Учих в Англия, в Съри. Имам бакалавърска степен по фотография, оттогава тя е моя професия, хоби, страст.

Преди това учех счетоводство и всички онези банкови неща. Водех нормален начин на живот. Носех костюми. Един ден започнах работа като стажант в банков клон. Беше толкова ужасно да се събуждаш сутрин рано, да спазваш работно време и да се изправяш всеки ден срещу онези хора. Затова отидох в армията и след това заминах да уча фотография в Англия.

Н. Как това образование промени гледната ти точка и отношението ти към фотографията?

П. Гледната си точка по отношение на фотографията тогава бих определил като много ограничена. Това, което ме спаси там, беше, че бях много добре запознат с киното. Мозъкът ми беше библиотека с филми, огромна филмотека.  Имах сравнително малко познания във фотографията, но знаех много за киното. Това ми помогна  да оформя своята естетика. Не точно онази документална естетика, характерна за фотографията, да излезеш на улицата и да вършиш репортажна работа. Това, че можех да оформям идеите си предварително, ми помогна да оцелея в Англия. В началото правех обичайните задачи и студентски проекти. Но установих, че документалната фотография не беше за мен. Исках да играя с моите снимки, с моите обекти, с хората. Така се чувствах по-удобно. Да изграждам своя паралелна реалност, в нея да бъда фотограф и да я документирам. Често можем да срещнем това опортюнистично виждане, че фотографията трябва да предлага добри, красиви снимки. Аз реших, че ще имам моя посока, ще го заявя предварително. Не исках някой да играе друг човек, да бъде актьор, глупав, изцяло фалшив. Не исках да бъда лицемер.

Н. Мислиш ли, че някой може да научи друг човек да бъде добър фотограф? Или преподавателите могат само да отключат това, което носиш в себе си.

П.  Аз мисля, че могат да отключват. Но ако искаш да бъдеш добър или по-скоро интересен фотограф, зависи изцяло от теб как ще се случват нещата. Понякога трябва да рискуваш, да експериментираш със себе си.

Н. Мислиш ли, че понякога преподавателите по фотография се опитват да проектират себе си върху учениците, да им внушават своите идеи и да ги превръщат в свои копия?

П. Много от преподавателите са нормални фотографи, които си изкарват прехраната от това и предпочитат сигурността. Разбира се, от фотография можеш да изкарваш пари, като снимаш стресиращи фотосесии или продаваш принтове, но някои преподаватели предпочитат сигурността на преподаването на пълен работен ден.

Н. Как би описал добрия преподавател във фотографията?

П. Някой, който е много щедър, който е готов да се раздава. Който търси фотографи с голям потенциал, те могат да постигнат много и той се вълнува от това.

Н. Преди да направиш своите фотографии, ти играеш ролята на скулптор. Откъде намираш материалите за тези обекти, които изграждаш?

П. Да, така е. За моя последен проект посещавах изоставени места, където циганите, пристигащи от юг, се настаняват понякога. Често оставят вещи след себе си, които не смятат за ценни. Използвам предмети, придобити от различни места, обитавани от хора, принадлежащи към различни социални слоеве на обществото. Част от обектите са от моите съседи, от хора, които познавам.

Н. Какви са тези предмети? В употреба или безполезни?

П. Повечето са в употреба. Често ги вземам назаем, а после ги връщам.

Н. Какво се случва с обектите, които изграждаш?

П. След като приключа със снимките, ги разглобявам и връщам всичко там, откъдето съм го взел. Понякога ги строя по два пъти. Първо правя проба в моя заден двор. А след това ги демонтирам и ги построявам отново на мястото, където искам да ги фотографирам.

Н. Какво е твоето послание? Защо го правиш?

П. Имаш предвид начина ми на работа ли?

Н. Начинът ти на работа и как би искал публиката да приеме твоите работи...

П. Това изцяло зависи от тях. Мисля, че моите творби предлагат много нива на възприемане.

Н. Забавляваш ли се по време на работа?

П. Да! Винаги работя сам, нямам асистенти. Искам да откривам предметите, от които имам нужда, да бъда скулптор и фотограф. Да върша рутинни неща, но и да изграждам тези мои обекти в същото време. Искам да играя всички роли в този процес. Във всеки един момент съм различен и се чувствам различно. В зависимост от това в кой етап на проекта работя, съм различна личност. Искам да се справям, когато нося предмети, искам да съм творец, когато ги асемблирам и искам да съм наистина сериозен, когато ги документирам като фотограф.

Н. Твоите фотографии имат няколко нива на разчитане. На пръв поглед са забавни, но при по-задълбочено вглеждане зрителят навлиза в социален, икономически, дори политически контекст. Смяташ ли, че съвременната фотография, независимо в кой жанр, е нужно да има социален контекст, че не е достатъчно да е „само красива“?

П. Без политически или социален контекст фотографията е като „сапунена опера“. Това отделя сериозната от несериозната. Ако това липсва, фотографията е просто забавление.

Н. Нуждаеш се нещо по-дълбоко във фотографията си.

П. Да, това е основно нещо. Оттам трябва да започнеш.  Ако правя нещо друго, то ще е дизайн, което също е приемливо, разбира се. Но ако си сериозен, трябва да търсиш дълбоки връзки с обществото.

Н. Трябва ли фотографиите да носят белезите на времето, в което са правени?

П. Да, категорично. Не можеш да си всеобщ. Трябва да си специфичен, по-прецизен и да поемаш отговорност за това, което правиш. Работата ти да има ясни посока и коментар. И да не си  позволяваш да си самовлюбен и превзет. Всяко нещо, всеки човек, всяко послание и всяко време са специфични.

Н. Работиш ли с галерии, които предлагат творбите ти?

П. Да, няколко галерии в Атина ме представят. Работим заедно и имаме общи активности. Аз им изпращах моите проекти и така поставихме началото на нашето партньорство.

Н. Как според теб трябва да се държи един фотограф, предлагащ работата си?

П. Това зависи от него. Ако чувства, че има способността да бъде агресивен, той го прави. Ако няма тази способност, чака. И ако има качествени творби, рано или късно нещо се случва.

Н. А ти от кой тип си?

П. В процеса на работа съм много агресивен за разлика от процеса на промотиране, в който ми липсва всякаква агресия. Не съм саморекламиращ се тип, не говоря непрекъснато за фотографиите си. Правя ги и ги пускам на свобода. Те стигат, където трябва.

Н. Твоята изложба беше предложена от Ираклис Папайоану, директор на Музея на фотографията в Солун, да бъде показана в България като част от Международните фотографски срещи. Как те откри той? Къде те намери?

П. Той е виждал работите ми в различни изложби в Гърция, вероятно. Писа ми и ми предложи да бъда показан тук. Ние дори не се познаваме лично. Вчера се срещнахме за първи път преди откриването на изложбата. Не мисля, че е възможно в наши дни удивително изкуство да остане незабелязано. Не става така. Някой ще го види, ще чуе за него, ще потърси автора. И днес това става все по-лесно.

Н. Кога фотографите губят енергията си?

П. Понякога това се случва на автори, направили нещо невероятно и станали много успешни, които са се успокоили и се опитват да повтарят едно и също в кариерата си. Но се случва и на неуспели, които просто се уморяват да опитват. Някои са имали потенциала да направят нещо добро, но никога не са го направили, защото са спрели. Успелите автори имат славата и финансовия успех, не им е нужно да рискуват, те просто следват очакванията на публика, куратори и галеристи. Младите и неуспели автори са все още „гладни“, те търсят успеха и имат енергията да опитват. Аз мисля, че един артист не може да има повече от три-четири успешни проекта. Защото работата по тях е толкова изискваща, те влагат толкова много сили, че не може да продължава вечно. Трябва да се радваш на успехите, когато дойдат, но да не мислиш, че това ще е завинаги.

Н. Пожелай си нещо.

П. Да си пожелая нещо? Фотографски си пожелавам да поддържам себе си „гладен“ и да продължавам да правя това, което правя, със същата енергия. Понякога хората се уморяват, губят интерес. Не искам това да ми се случва.  


Разговора проведе Надежда Павлова
Редактор: Георги Караманев