Фотография на ежедневието

Тази статия трябваше да започва по друг начин... За съжаление, днес, 23 март 2008г., след кратко боледуване, почина нейният автор - проф. д-р Румен Георгиев - Рум.

Поклон пред паметта му!

Опелото ще се отслужи на 25.3.2008г. (вторник) от 13.30 часа в храма "Свети Седмочисленици", София (ул. Граф Игнатиев).

От проф. Румен Георгиев-Рум:

Роден съм през 1947г., в края на месец септември в село Бежаново, Ловешко. Занимавам се с фотография от 1960 г., от следващата година любителски и с кино. През 1971 г. завърших семестриално операторско майсторство в Москва, дипломирах се през 1973 г. Имам 4 игрални филма, десетина късометражни филма, бил съм сърежисьор и сценарист на 5 телевизионни серийни филма на историческа тематика и дори съм играл няколко епизодични роли. Имам издадени 11 книги и над сто публикувани статии. Водил съм около 40 предавания от телевизионната поредица “Екран на кинолюбителя”. Спрях да броя изложбите си, когато минаха 50 – в България, Македония, Словакия, Полша, Франция.

Годините ми като фото - и кинолюбител преминаха в Плевен. Баща ми беше художник, скулптор, сценограф на Плевенския театър. При мен меракът за рисуване постепенно премина към киното и след това към фотографията, малко по обратния път – реално първо започнах да фотографирам, но афинитетът ми тогава беше към киното – дори правех кинокамери. Е, нито една от тях не заработи, дори нямаше и лента, всичко беше така, само по чертеж. Фотографията всъщност е изобразително изкуство и е дори майка на модерните или техничните, фотографичните изкуства, при които изображението се получава с помощта на светлината. Може би, защото съм зодия Везни и филмът и фотографията си вървят почти ръка за ръка – имам периоди, в които по ред обстоятелства се занимавам основно с фотография за сметка на киното и обратното.

Скоро написах сценария за един документален филм – документален дотолкова, доколкото аз ще бъда “главният герой”, но по същество филмът е научнопопулярен сериал, в който се разказва за тайните на фотографията. Той ще следва стъпките на велики фотографи, условно, разбира се, защото не става въпрос за това плътно да се следва пъртината, отъпкана от другите. Когато казали на Дега, че някакъв млад художник приличал на някой от старите, той отвърнал “Е, човек все пак трябва да има родители!”. Аз съм се учил от седем големи имена, така че, ако трябва да назова фотография или име, то те ще бъдат най-малко седем на брой.

Снимам с Ricoh GR, който почти изпросих от фирмата. Преди известно време направих един пленер, тръгвайки пеш от Бежаново към Плевен, както баща ми навремето, когато ходеше за фотографски материали и бои. Минах от село на село с лентов Ricoh само с един обектив, след което направих един албум и го изпратих до фирмата с обяснението, че стартирам проекта “One man, one camera” и те ми предоставиха този дигитален апарат като най-близък до онзи, с който бях снимал това свое пътуване

Ако става дума за това в кой жанр съм работил най-много, то това ще бъде репортажната фотография в най-широкия смисъл на думата. Друг жанр е това, което англичаните назовават “street photography”, a французите “photographie de rue”, където не става въпрос за фотографиране на улицата и сградите, а в идиоматичен смисъл - на хората. Според категоризацията на конкурса World Press Photo, тази категория е подвид на репортаж и се нарича “daily life”, който за мен е най-удачният и понятен за всички международен термин. В една книга, издадена преди десетина години в много малък тираж, аз използвам термина “фотография на ежедневието” като най-близък по смисъл до гореизброените и най-разбираем т.е. – не на събитията, които иначе се отразяват в медиите.

От 1990 г. или дори от може би две години по-рано започнах един, така да се каже, масиран период на работа в тази посока. Имах нахалството да изпратя един мой албум до Анри Картие-Бресон в Центъра по фотография в Париж и неочаквано получих в отговор 3 албума и картичка с мини-рецензия на моя албум, който се казва “Обикновените хора”. В тази мини-рецензия се казваше, че моят албум е доказателство, че когато има внимание и сърце, човек може да направи от обикновените хора необикновени. И оттогава до една година преди неговата кончина аз периодично му изпращах и получавах съответно албуми, като четвъртия или петия албум, който получих, беше придружен от домашния му адрес, което
означаваше, че явно не съм бил чак толкова нахален, когато изпратих първия албум до него. Що се отнася до грандиозния ми албум, той е нещо като незавършената и невъзможна за завършване “Човешка комедия” на Балзак. Вярно, той е починал по-млад от мен и то доста по-млад. В моята, да я наречем фото-библия на ежедневието, съм включил множество под-теми – „Хора на път”, “Самотният човек”, “Деца играят вън”, “Обикновеният човек вкъщи”, “На сватба като на сватба”.

Последната страница от живота на обикновения човек е некрологът. Имам цял албум, който би могъл да се реализира единствено в България - само у нас един фотограф на ежедневието може да има такъв уникален естествен фон от налепени некролози. Дори в съседните балкански страни, колкото и парадоксално да звучи, няма подобна практика и некролозите са само около църквите и гробищата. Отделно изследвах паралелното битие на самия некролог – два некролога в продължение на година постепенно се разпаднаха под влияние на дъжда, снега, вятъра. Така, че аз направих едно, как да кажа, натюрмортно изследване по дати във времето.

В последно време забелязвам една тенденция към превръщане на филмовата черно-бяла фотография в елитарно изкуство, като резултат от все по-агресивното навлизане на дигиталната фотография – независимо цветна или черно-бяла – в този процес започваме да ценим доста по-високо ръчната работа. Дори във френското списание поне една трета от месечните анонси за уъркшопове е за ръчно черно-бяло копиране. Аз се занимавам едновременно с цифрова и лентова фотография и напоследък експериментирам с инфрачервена дигитална фотография, при което получих някои много добри резултати, които не могат да се наподобят с компютърна обработка. Същевременно това е финансово по-изгодният начин, тъй като този тип филми са най-скъпите. Работата по този начин обаче зависи много от това дали дигиталната камера има остатъчна чувствителност към инфрачервения спектър и как трябва да се пренастрои тя.

Никой не би могъл да каже как ще се развива или поне аз до момента не съм видял някой да се опита да направи една такава статия как би изглеждала фотографията след 10 години, защото това е просто непредсказуемо. Скоро прочетох в една книга, издадена преди 4 години и ми стана смешно, защото там се говори за високо качество от 3 мегапиксела, да не говорим за други функции на апаратите, които тогава са били на върха, а сега ги има и в найниския клас компактни камери. Цифровата революция, както някои я наричат, се равнява на преминаването от изискващите много работа ръчни мокро-колодиеви процеси към бром-сребърните сухи емулсии, при което изведнъж колосално количество хора за онова време получава евтин, лесен и достъпен начин за фотографиране. Това се получи с дигиталните нововъведения сега дори в много по-големи размери. От това обаче количеството на шедьоврите не се увеличава правопропорционално, защото когато има леснина, човек започва да мисли по-малко и това се отразява върху качеството на творбата.

Понеже имам 47 години реална практика, съм минал през всички тези технически етапи и продължавам да работя по класическия начин и съм много строг в подбора на кадрите, дори още в самата камера. Докато много от хората, които тепърва започват да се занимават, си претъпкват дисковете с неща, в които после се оплитат. Най-важното е, че при снимането на филм го има тайнството и очакването какво и как ще излезе от него при проявяването. Да не говорим, че от година и нещо се занимавам с един проект за кинофилм и като отворя кутиите с филма, усещам аромата на емулсията, което липсва при дигиталните технологии.