ВИК - изложба на Димитри Стефанов / 09.01. - 31.01.20 / София

Откриване: 09 януари, 19:00 ч.
в Галерия Синтезис,
София, бул."Васил Левски" 55
Изложбата може да бъде видяна от 09.01. до 31.01.2020

Авторската фотографска изложба “ВИК” е много личен, много истински, дори някак суров и безкраен проект, разказ за емоционалното ми пътуване в една земя на края на света. Там, където човек става едно с природата. Там, където душата сякаш намира пристанище и оставаш безмълвен пред величието на необятното.

vík f (genitive singular víkur, nominative plural víkur)
From Old Norse vík, from Proto-Germanic *wīkō.
1. a small bay, a cove, an inlet

Чаша исландско кафе е нещото, с което се събуждах всяка сутрин. Слънцето понякога огряваше стаята ми, но в повечето случаи не го правеше, заради тежките климатични условия. Беше някак безцветно. Черни облаци разлети по небето, а вятърът се блъска в скалите толкова силно, сякаш водят битка. Дъждът се лееше с дни, а земята, покрита с тежък мъх, жадно пиеше от него. Едри капки падаха като късове скали и се разбиваха в земята на фин прах… вода. Черна вода и небето, оглеждащо се в нея.

В тази пустиня, шумна, но глуха, в този скован от студ кът в нищото, от време на време незабележима топла светлина мъждукаше в далечината. Жадувана топлина и ароматът на препечен хляб с масло. Забравени от времето малки къщи. Всяко кътче там разказваше история за живота, разказ за любов и тъга, за мрак и светлина, за слънце и дъжд, за пътуване и дом, за природата и човека.

Ако бях писател, може би щях да успея да изкажа тази неповторима емоция в безкраен роман. В тази авторска  фотографска изложба оставям кадрите да говорят. И нека всеки един от нас усети или разбере по начин необясним, както аз никога няма да мога да изкажа това, което почувствах в необятните земи на Исландия.

Фотографската изложба “ВИК” мога да определя още като рязък и смел завой от собствения си стил в документалната фотография. Цялата серия, която направих и ще покажа, е изцяло в цвят. Няма нито един черно-бял кадър, защото нямах нужда от него. Исландия беше цветът на не цветът. Сякаш не можеш да дишаш. Това е усещането, да бъдеш в земята на вулкани, земята на ледници, земята на топлото, земята на студеното, земята на вятъра, земята на изкуството. Моята земя, защото аз самият като артист, винаги съм се отличавал с ярък, първичен и суров почерк.

Перспективите са необятни. Просто е нужно да застанеш, да погледнеш, да вдигнеш камерата и да стреляш. За атмосферата никой никога не може да бъде подготвен. Защото тя е там и трябва да бъде заснета по най-добрия начин, спрямо твоята гледна точка и спрямо сърцето ти.

Обичам да снимам души и да ги снимам с душа. Винаги съм бил близко до субектите, които фотографирам. В тази серия, обаче, кадрите са по-отворени, по-разказвателни. Това не означава, че не са също толкова интимни, защото тук идва следното. Тук идва връзката между човека и природата. Как те стават едно цяло. Земята диша и ти дишаш заедно с нея. Виждаш лунни кратери, черна земя и след още 200 км си на Марс, където всичко е червено или жълто, или не знам как изглежда Марс. Тази комбинацията от дъжд, слънце, облаци, мъгли, студ дори е тотално различна вселена. Нещо, което виждаш и то те смазва. Просто отстъпваш крачка назад и викът ти секва.

Димитри Стефанов

---

За автора:

Димитри Стефанов е роден в България през 1987 г. Младият фотограф живее в Мадрид повече от десетилетие, но през последните години се връща в България, за да реализира най-успешните си истории.

Димитри е роден в Плевен, България. Там той живее до 13-годишна възраст, след което емигрира със своята майка в Мадрид. Две години по-рано за испанската столица е заминал и баща му, за да работи като заварчик. Майка му става санитар, а в днешни дни в България професията й е на медицинска сестра. От всички най-щастлив е Димитри, които се адаптира веднага, интересно му е новото място, огромният град. Финансовата ситуация за семейството е много по-добра, отколкото в родния Плевен, така че лишенията са минимални. Сменя много занимания – футбол, бокс и други спортове, всичко му се удава, но и не открива достатъчен стимул за развитие.

На 18 години вече не иска да учи, предпочита да работи и да изкарва пари. "Събуждаш се една сутрин, сядаш на ръба на леглото и си казваш "искам да съм фотограф, искам да съм различен". Димитри няма никакво логично обяснение за внезапното си вдъхновение. "Нито някога съм рисувал, нито съм видял нещо, което ме е запалило."

Няколко седмици след проблясъка се записва в частния факултет по фотография EFTI в Мадрид. Там завършва специалност Репортажна и документална фотография и в края на втората година получава премията "Най-обещаващ студент на годината", благодарение на която представя първата си самостоятелна изложба “Not About Fооtball”. През 2009 г. печели и първото място между 250 участници за "Млад репортер на годината" и получава стипендия „Fotoperiodismo Albarracin“, организирана от Гервазио Санчес Албаррацин, а работата му се появява в различни водещи международни и местни списания. През 2010 г. участва в International Festival of Photographer в Пловдив, взема и отличието "Млад фотограф на годината" от BG Press Photo. През 2011 г. освен майсторския клас е селектиран и като един от 20-те финалисти в POYi Emerging Vision Incentive.

Избира документалната фотография, защото го привличат хората. "Аз съм израснал на улицата, бил съм гамен, участвал съм в боеве, излизал съм с много момичета, пил съм алкохол, правил съм бели, емигрирал съм, знам разни неща от живота, в същото време съм много дисциплиниран, защото съм спортувал непрекъснато, работил съм в дискотеката като барман, за да се издържам... аз не само разбирам хората, но ги обичам." Затова търси просто човешки истории – без значение дали са от затвора, в лудницата, в дома на баба и дядо. Общото между тях е – Димитри Стефанов, авторът. Димитри се определя като "амбициозен до краен предел". Но под амбиция Дими има предвид две думи – много работа.

The Joop Swart Masterclass се провежда от 1994 г. насам и се организира World Press Photo. Целта му е всяка година да събира 12-те най-добри млади таланти и индивидуалности във фотожурналистиката по света. Worlds Press Photo се стреми да насърчи тяхното професионално развитие, като дава стипендии и ги събира в майсторски клас. Всички са победители.

За да попадне в The Joop Swart Masterclass, фотографът трябва да бъде номиниран или от агенция, или от друг, печелил през последните години конкурса на World Press Photo. Димитри бива посочен от колегата му Уолтър Астрада, с когото българинът се запознава покрай публикации в медии. Един ден Дими му изпраща историята “In Profundis”, представяща ритуала на погребението в България. След три месеца Астрада му връща имейл – "изпрати ми още два такива проекта". Младият фотограф пуска последните си работи – в Плевенския затвор, наркокомуната в с. Герман и погребенията от български села, като обединява няколко от кадрите под темата "Collapse".

След сериозна селекция на над 175 участници от цял свят на 9 май телефонно обаждане го информира, че е сред селектираните участници. "Когато те изберат, не се коментира защо си попаднал сред победителите, обяснява Димитри. "Тогава разбираш, че всички години, през които си учил, чел, гледал, са дали своя ефект, макар докато си го правил, да не го съзнаваш." Питам го какво му е донесъл този успех: "Да открия повече себе си."

Казва, че не прави снимки, за да разбере какъв е светът, а да разбере светът кой е той. "Това, разбира се, не става от днес за утре. Един добър писател е преди всичко добър читател. Един много добър художник, също е гледал много други негови колеги – това е процес. По същия начин съм и аз." На 19 години Димитри също има идоли – Антоан Дагата, Алекс Уеб, Пауло Пелегрин, но смята, че голяма грешка е младежите да искат да са като някой друг. "Трябва да извлечеш много неща от много хора и да ги направиш едно цяло, да го насложиш вътре в себе си. А самото обучение не ме е научило на нищо, просто учителите са ми дали опции, които да си избера. Образованието е само част от нещо, всичко е в работата."