В памет на Юри – светла диря в света на Oбразите

Преди година, на 1 септември 2009 г. Йордан Йорданов – Юри напусна този свят. На гроба му в “Бакърена фабрика” в София ще отидат може би само най-близките. Стойността на това, което той остави (позната най-вече на едно отиващото си поколение фотографи), не е обаче като праха, в който рано или късно всички ще се превърнем. Тя е жива като окото на Юри, което можеше да вижда онова, което наистина си струва, да го улавя и “запечатва” в безмълвно слово, да “зарежда” запечатания миг с характерно-конкретно и с безкрайно време.

В сряда – 01.09 – от 11 ч в София ще се отслужи помен на Юри Йорданов.
Заповядайте да почетем съв свещ и мисъл паметта и творчеството му.

Храм "Свето Успение Богородично"
02/859 21 64
ул. "Отечество" № 3
(Квартал Хиподрума, спирка „Площад Ручей” с тролей 9 и 2 или трамвай 7)

В редовете по-долу можете да прочетете извадки от дневниците на Юри, събрани от Мариана Христова, сестра на съпругата му Цецка.

Йордан Йорданов е роден в София на 28.06.1940 г. и умира там на 1.09.2009 г. Завършва гимназия, а по-късно и средно специално училище по полиграфия и фотография в родния си град. По-важните му изложби, отличия и участия са: Златен медал, получен в гр. Мюнстер през 1970 г., Златен медал от Биеналето на българската фотография в София през 1983 г. и Голямата награда на това Биенале през 1987 г. Самостоятелни изложби в Благоевград през 1980 г.; в Мюнхен, Галерия “Занго”, 1988 г.; в Токио, Галерия “Шадаи”, 1989 г.; както и на ФОТОФЕСТ, Хюстън, 1990 г. Представяне на поредицата “Български затвори” в галерия “Макта”, София, 1996 г. Самостоятелни изложби във Варна през 1997 г., в Пловдив и в Цюрих през 2000 г. Авторска изложба “L’envers et l’endroit” (“Лице и опако”) във Френския културен институт в София, 1998 г. Изпълнение на фотографски проекти, финансирани от швейцарската фондация “PRO HELVETIA” – “Български затвори” (1994), “Албания днес” (1995) и “Монголия” (1998), довели до три специални документални поредици.  Финалист на “Mother Jones”, Международния фонд за документална фотография, Сан Франциско, 1995 г.; както и в ABV Competition: “Какво е знание?”, Цюрих, 2000 г. Награда за социална фотография на KODAK Competition, НДК, София, 2001 г., и други. Фотографии на Йордан Йорданов – Юри са представени в колекциите на фотографския отдел на Парижката национална библиотека, Галерия “Занго” в Мюнхен, Института по политехника в Токио, Елисейския музей в Лозана, Музея за изящни изкуства в Хюстън, Националната художествена галерия в София и в частни колекции.

———————————————————
Фрагментите, които следват, са взети в голямата си част от ръкописни бележки, спомени, размисли на фотографа.

6.10.1983 г. – четвъртък
Лабораторният процес е верига от отделни фази и грешката в една единствена се отразява на резултата. Човешкото лице е резултат на подобен процес, с различни структури, но и в двата случая резултатът винаги е налице, независимо добър или лош.

3.02.1989 г., София
През 1976 г. посетих подбалканско селце и за първи път осъзнах значението и смисъла на автентичността – лица и картини, запазили патината на времето. Година след това незначителна поръчка ме запрати в най-южните райони на страната. Села, на път да се сгромолясат; обитателите, хора на пределна възраст, непосредствени, сърцати, деликатно любознателни, искрени, поразително скромни и потискащо самотни, брояха се на пръсти.
По-късно приятели ме “срещнаха” с родопско село на 1200 м надморска височина, в което традиционните форми на труд – коситба, животновъдство, отглеждане на картофи, [както и] близостта на града, обезпечаващ работа за младите, бяха съхранили жизнения ритъм и удоволствието от живота.
Изразът “околна среда” е нелеп. Съществува единствено природа, която диша и пулсира. И ако възнамеряваме да водим равноправно партньорство, следва да гледаме на нея като част от нашата душевна среда, което означава да сме готови да понесем лишения и загуби.

май 1989 г.
Никой не е в състояние да ми попречи да наблюдавам звездите по здрач, морето по изгрев, снежинките през запотеното стъкло. Удоволствието е в това да правиш, което искаш да правиш. Фотографията стимулира това право с пълна сила.

4.04.1990 г. – сряда
Шумът от вълните е като психиката на човека на човека – тайнствен, обезпокояващ, неизследван докрай, галещ слуха, въпросителен, сияйно привличащ, смазващо потискащ, влудяващо жизнерадостен.
Не укорявай! Има огромен смисъл в човешката плахост (спотаена агресия), защото хвърля доза на съмнение върху трофейния героизъм.
Нашето съществуване се осмисля от факта, че светът продължава да е загадка. Добрата снимка е или причина, или следствие, рядко и двете заедно. Огледалният образ на даден предмет прави излишно присъствието на самия предмет в кадъра.
Фотографът, изследващ поведението на човека, неговите жестове и мимика, промените в израза на лицето, едва доловимите реакции, формира качества, сродни с тези на психолога. Това е от особена полза при изграждането на верни и убедителни образи/“фото фрази”. Режисьори като Трюфо и Бертолучи (“Последният император”) защитиха блестящо тъкмо това, и не само те.

13.04.1990 г.
Спортът е насилие, ражда “лидери”. И фашизмът и комунизмът имаха такива, еднакво яки, но душевно сакати.

18.04.1990 г.
Фотографията е послание, което предполага достъпност, бърз и недвусмислен “прочит”, известна символика, лаконичност.

19.04.1990 г. – четвъртък
Ние сме на крачка от душевно страдащите, а гледаме на тях от километри.
Не е въпрос да отгледаш някого, а да го приютиш и приласкаеш с любов и с цялата си душа, да му помогнеш според силите си да се развие и, най-важното, да го освободиш! Да няма входове, а изходи към света!
“- Влез ти, който влизаш с добри намерения!”

23.04.1990 г. – понеделник
Всичко дължа на любознателността си, собствения си труд и ентусиазма на приятелите.

2.09.1990 г. – неделя
БТ, “Всяка неделя”. Йордан Вълчев: “Човекът е най-великото куче!”
Автор на документален разказ за лагерите Белене, Ловеч, Куциян.
Изпитвам нужда да показвам, не да разказвам. Малко се интересувам от причините, това, което ме засяга, са резултатите. Главното е субстанцията, па макар и във форма на “лепкава кал”. В чиста среда срещаш най-често нечисти помисли и порочни характери.

1.11.1990 г.– четвъртък
Слушайки българската народна песен, за сетен път се убеждавам в уникалния й характер. Звуците са смайващи, жизнерадостни и тайнствени, дълбоки. Имам усещането, че скачам от връх на връх. Звуци, приканващи към колективно действие. Какво е хорото – колективна игра, обръч, сила, ръка в ръка.
Кънтримузиката е разлята, прилича на пътуващ влак, ритъмът й наподобява на вадене на вода от бунар.

25.12.1990 – вторник; Коледа – Рождество Христово!
Светлината е особен процес. Изразът “Бог е светлина!” едва ли е случаен. (Една от впечатляващите гледки е сграда, огряна от слънчева светлина, на фона на оловносиво небе.) Светлината е известие; съдържа начало, тревога, очарование, действие, края на един свят и началото на нов. Нейното обаяние се съдържа не в количеството, а главно в качеството. Ето защо пламъкът на една свещ превъзхожда всякакъв род сияйни “величия”.

30 май 2001 г.
В началото бе Образът. Съвременният свят е свят на Образа, независимо, че според канона в началото бе Словото. Бог е образ и слово. Какво по-конкретно слово от Образа! Образното слово. Да не говорим за езика на глухонемите!
В началото бе Образът. Словото е образна словесност или словесна образност. Обичам образите. Езикът е следствие на видяното, при философите – на невидяното.
Най-примамливият модел на света е двуполюсният:
Ин – Ян.
Небе – Земя.
Истина – лъжа.
Пейзаж при залез…
Многословието е зрелище. Да се изразяваш кратко и ясно е талант.
Недатирано (вероятно 2001 г.)
Природа е човекът-звяр и звярът-човек. За тях ме е боляло и продължава да ме боли. Поболедувайте и Вие сега – ако искате и можете. Защото един иска, но не може, а друг – може, но не иска. Не че аз не искам от време на време. Това, което изпитвам обаче по всяко време, е глад. И да не помислите, че това е глад за култура. А и колко ли са онези, които изобщо мислят?
Вглеждам се и какво виждам? Пазари навсякъде. Пред мен, зад мен, под мен, над мен. Супермен. Навсякъде. Пазарна икономия на всичко. Стоки първа и втора употреба и такива, за които не стигаш въобще до употреба. С една дума – злоупотреба.
“Обърни се с гняв назад” – ми нашепва вътрешният глас.
Отново гледам и не виждам нищо и никой…

Недатирано (вероятно 2001 г.)
…Да гледаш, да гледаш и пак да гледаш, докато видиш! Докато видиш и се усетиш! А усетиш ли се веднъж, вдигаш “пушката” и “стреляш” без да ти мигне окото! Защото мигне ли – пропуснал си мига! Иди го гони ако си нямаш работа! Да, ама аз искам работа, а не да кисна пред бюрото или социални грижи. Твърдят, че безгрижните били щастливи. Просто не искам да съм толкова щастлив!
Човешкото око е от най-работоспособните органи. Не мига дори в сънищата. Защото мигне ли… Вглеждайки се продължително, то успява да превърне конкретния факт в символ.

-----------------------------------------------------------------------------

“Подготвих този текст в памет на един човек, който остави почерк в света на Образите. В памет на талант, който като мнозина други, прекара последните години от живота си в недоимък и самота. Той бе видял много лице и опако, можеше да гради пластове и да минава през тях, можеше да “опитомява” затворници, скитници, обикновени/необикновени хора. Да изважда Образи. В някои от неговите снимки включително и през гърбовете на хората човек може да си представи лица.”

Автор на текста: Мариана Христова