"Светлината е моята дългогодишна провокация" - интервю на Надежда Павлова с Нели Гаврилова

Седмица след края на изложбата на Нели Гаврилова, Надежда Павлова разговаря с авторката за "16:26:36"

16:26:36 е заглавието на твоята изложба. Каква е тайната, която тази числова редица носи?

Доста мислих за заглавие, което да обобщи годините на приятелство, снимки и емоции. В изложбата включих един текст, който написах за Кати, като част от общата концепция. Кратък, доста абстрактен, там, в думите според мен е истинската Катина. Такава, каквато я наблюдавах и чувствах, когато беше на 16, на 26 и на 36 години. Годините водещи хронологията на изложбата и откроили се с много лични промени и трансформации.

Показаните фотографии са снимани в продължение на двадесет години. Какво се промени в теб и в твоя модел Катина и какво си остана същото през това време?

Тази изложба се превърна в диагностика на нашето израстване. Всяка снимка разказва история, маркира конкретен момент през годините. Етапите на опознаване, на вникване, на възможността да насочиш и дирижираш емоциите, всичко това е толкова магично. Превърнахме фотографията в необходимост. Снимахме безрезервно отворени една към друга. Всяка от нас намери своя начин за разтоварване и пречистване. Не само запазихме, но и заздравихме приятелството си, в което фотографията вложи толкова, че се получи особена симбиоза, правейки и до днес всяка фотосесия задъхано и зареждащо преживяване. Заигравахме се с времето, както и то с нас. Постепенно променяхме начина на вглеждане, на търсене. Фокусът някак си се поразмести…

По-голямата част от публиката приема фотографиите ти за еротични. Еротиката ли е водещата или вашето търсене/забавление ви води отвъд нея?

Еротиката винаги ме е провокирала, без да е търсена на всяка цена. За мен тя е фон, който се надгражда.

Никога не съм приемала тялото като даденост. Научих се да ровя, да анализирам и провокирам. Интересни са ми скритите пространства, в тях има толкова много... Моментите, моделът, настроението понякога, определят кое е водещето. Дали тялото ще е само форма и неудушевеност, или на показ ще излязат подсъзнателните фантазии, стигащи до неподправена сексуална еуфория..

Не разчитам на странични ефекти, участниците са двама - фотограф и модел, няма конкретика, напротив - искам да дам пространство за лична интерпретация.

Всеки зрител интерпретира фотографиите по свой различен начин. Коя е нишката, която не би искала зрителят да пропусне в твоите?

Моята тръпка и зависимост - естественото осветление, което превърна цялата изложба в своеобразен експеримент.

20 години ние снимахме в една стая, в която само между 12 и 3 следобед стената е огряна от светлина. Често непредвидима - ярка, гротескна, или пък мека и деликатна. Светлината трансформира, гради, разгражда, наслагва, доминира... Променя едно и също лице, тяло до неузнаваемост.

Светлината е моята дългогодишна провокация. Там търся баланса между черното и бялото. Втурнах се в нея, изучавах я, както изучавах хората, които снимах. Подарък, който определи маниера и стила ми на работа.

Чувала съм, че портретът е само черупка, която стилът и духът на автора изпълва със съдържание. Каква част от теб е в портретите на Катина?

Малко са моментите, които те обръщат навътре. Тази изложба е като дисекция на моите последни 20 години. Когато я видях в цялост, вече подредена и абстрахирайки се, че всичко това вече е минало през мен, миксът Нели/Катина беше удивителен. Няма снимка, в която да не се виждам по един или друг начин. Факт, че винаги фотографът е и автор и участник.

Искаме да сме различни, неповторими, извадени от общото, затова и се търсим и намираме чрез фотографията. Там сме такива каквито се надяваме да бъдем, предрешени за поредния спектакъл.

Защо си? Къде си? Каква си?

Винаги съм смятала, че да се занимаваш с изкуство е привилегия.

Превръщаш се в център на собствена нова вселена, понякога по-интересна и вълнуваща от самата реалност. И това не е бягство, а начин да си част от нея по свой начин. Правилата и нормите са размити някъде между черното и бялото, не търсиш логика, заобикаляш обусловените граници. Прекрачваш безпрепятствено от света - отвън в света - вътре

Там някъде съм и аз, често в двете крайности на пасивност или въодушевление, искаща и търсеща.

Какво да очакваме с нарастване на числовата редица? Можем ли да вярваме, че най-хубавото тепърва предстои?

Нетърпелива съм за слънце, емоции, идеи, хубави снимки, щури преживявания..

Заложено е в нас да искаме и да очакваме да ни се случват все хубави и неповторими неща. Затова следвам интуицията си, старая се да гледам усмихнато встрани и смятам, че съм облагодетелствана, че имам средство за това – фотографията. И въпреки рутината и натрупания опит, вълнението, съпровождащо целия процес на създаване на всяка една снимка продължава и до днес.

// Други / Интервю | Надежда Павлова | Април 05, 2017