Снимката е част от човека, който я е направил - интервю на Надежда Павлова с Владимир Василев

На 6 октомври 2017 беше открита изложбата "Занзибар" на Владимир Василев, част от официалнта програма на Международните фотографски срещи 2017 в Пловдив. За участието му във фестивала, за изборите на фотографа и за "ползите" от фотографията с него разговаря Надежда Павлова.

Владимир Василев:

Снимката е част от човека, който я е направил.

Играта започва, когато се появят някакви очаквания. В проекта „Занзибар“ събирам минута и половина фотографиране, за която чаках четири години.

Н. Владо, нека започнем с един задължителен въпрос: кога за първи път се срещна с фотографията?

В. Любовта към фотографията имам от малък. И не знам дали няма да бъде по-точно, ако кажа любовта към самия предмет фотоапарат. Чак след това тя прерасна в любов към фотографията. Бях на петнайсет-шестнайсет години. Фотоапаратът като механизъм ме привлече още тогава.

Н. Как решаваш какво си струва да бъде снимано? Може би не е внезапно решение, но…

В. Само ще обърна внимание на думата „струва“. И върху нея може много да се говори. Има два вида фотография, много накратко ги характеризирам: тип корпоративна, фотографите правят неща, които си струват, и други, които правят, защото са част от тях. След това се опитват да ги реализират по някакъв начин финансово, за да могат да продължат да правят нещата, които са част от тях. Аз съм по-скоро от втория тип фотографи. Когато снимам, снимам със сърцето си, а след това, в редакторския процес, който е наистина много дълъг, синтезирам някаква история, която все повече и повече да ми прилича. Та така да конфигурирам думичката „струва“...

Често казвам, че една фотографска изложба и една фотографска серия е огледало на самия автор.

Н. На 6 октомври в Балабановата къща в Пловдив беше открита твоята изложба „ЗАНЗИБАР“, част от програмата на Международните фотографски срещи. Колко време работи по този проект?

В. Бих искал да благодаря на г-н Лаутлиев, че ме покани и включи моя изложба в Международните фотографски срещи. „Занзибар“ е част от един голям френски проект, който се нарича „Франция, погледната оттук“. Двадесет и петима фотографи правим документална картина на Франция в рамките на три години и „Занзибар“ е част от нея. Както и много други проекти, които снимах под надслов „Модерни микрообщества“. „Занзибар“ е едно микрообщество , специфично, със своя шеф или собственик и хора, които гравитират около него. За да направя тази серия, ми трябваха около четири години. Има неща, които са снимани в рамките на този период. Но искам да уточня, че снимачният процес не продължи четири години. Критично погледнато, четиридесет снимки, всяка е с експозиция една тридесета част от секундата, горе-долу съм работил минута и половина. За тази минута и половина съм чакал четири години. Целият процес беше да се потопя в това общество, да стана невидим, да стана част от стените или гащите, които висят по тавана. В този бар има 250 чифта гащи, които висят от тавана. По това открих „Занзибар“. Нещо визуално интересно. Мястото, на което може би мога да намеря себе си и да конструирам фотографска история, която ми прилича.

©Владимир Василев

Н. Казваш, че в рамките на тези четири години си снимал минута и половина. Какво търсеше, кое беше нещото, което те караше да натиснеш спусъка?

В. Ами, то е нещо като риболов. Чакаме и не знаем точно какво ще уловим и дали изобщо ще има нещо. Рефлексът е в сърцето ми. Нямам големи очаквания. Но започвам да очаквам, когато срещна човек, с когото мога да се идентифицирам, който ми е нужен и искам на всяка цена да имам за себе си. Играта започва, когато се появят някакви очаквания. Така се случва и в други мои проекти. По време на снимане аз не композирам, не правя мизансцен, а оставям хората да се разкрият пред мен и понякога разкриването надминава моите очаквания. Не искам да слагам граница в това чисто човешко отношение. Много често не очаквам, а най-често, когато нещо се случи, то надминава моите очаквания. Безспорно има случаен характер, но понякога се случва и да подведа ситуацията, за да мога да очаквам нещо и да се случи неочакваното.

Н. Кои са твоите герои в „Занзибар“?

В. „Занзибар“ без собственика си, една много интересна жена, не е „Занзибар“. Мястото е абсолютно огледало на нея самата, тя е също толкова добър фотограф, артист и скулптор, както много други в Сет. Собственичката е такъв тип човек, който екставертира, декорира и изразява себе си посредством своя бар, в който прекарва деветдесет и девет процента от живота си. Тя е първият персонаж, когото трябва да привлека към себе си и да я имам на моя страна, не само фотографски. Поради простата причина, че нещата прекъсват в един момент, ако нашите взаимоотношения не са добри. За да може този фотографски процес да продължи и моето присъствие да се приема на това публично място, ми е нужно нейното партньорство. Защото, ако тя каже: „Искам да спреш. Трябва да си тръгнеш оттук“, всичко рухва. Така че този пламък трябва постоянно да го поддържам. След това клиентелата на „Занзибар“ е различна. Учудващо, в този бар идват всякакви хора от различни социални слоеве. Както изключително богати членове на „Ротари клуб“, така и много бедни хора, които са без жилище и спят на лодки по каналите. Хората, които гравитират около „Занзибар“, и искам да имам, по един или друг начин се опитвам да привлека. Моите протагонисти са те, хората, и Заза, собственичката.

©Владимир Василев

Н. Трябва ли да спазваш някаква дистанция между себе си и тях? С единия или с двата крака трябва да си в проекта?

В. Абсолютно! 99,9 процента от снимките са правени през нощта. Обикновено започвам към 5 или 6 часа. Аз влизам в заведението с два крака, но двата крака са отвън поради простата причина, че когато на едно публично място влизаш с фотоапарат, слагаш граница. И трябва да я прекрача или залича по един или друг начин. Чакането е изключително дълго. Лека-полека започвам да вкарвам единия крак, но постоянно се опитвам да задържа втория отвън. Има фотографи, които свършват с двата крака вътре в своите истории. Аз обаче искам да влизам с единия крак, от една гледна точка да стана невидим, да стигна до интимността на тези хора, за да могат те напълно да изразят себе си. Да покажат това, което е в тях без задръжки и да уловя тези частици, в които виждам себе си. От друга страна да са ми малко непознати, за да поддържам интереса си към тях. Фотоапаратът е тази неприятна граница: когато човек го види, той вижда едно огледало на себе си. Играта с границата и краката е това накратко.

Н. Какво може и какво не може в „Занзибар“?

В. Не аз слагам границите. Един от кадрите, от който често се излиза и стават спорове, са разговорите за политика. Това е нещото, което е забранено, защото понякога нещата могат да станат необратими. Всичко останало е отбранено.

Н. Това не го очаквах. Голяма изненада беше за мен. А има ли хора, с които обичаш да споделяш работата си? Някой, на когото се доверяваш и му разкриваш това, което правиш. Някой, чиято преценка цениш и се вслушваш в съветите му...

В. Да, има такъв човек. И отговорът е – ШЕФЪТ. А е шефът не защото е шеф, а защото е една игра между нас двамата. Тя много добре го знае и аз много добре го зная. И това доверие, това, което споделям с нея и често няма нищо общо със „Занзибар“, е също игра от моя страна, за да мога да докосна нейната интимност, като споделям с нея моята. Последното ни общуване е от вчера. Тази сутрин ѝ изпратих снимките от откриването. Сюжетът за „Занзибар“, който започнах преди четири години, продължавам, продължавам да снимам и кореспонденцията, която поддържам, е също част от работата на фотографа. Снимането като че ли е най-краткото нещо в този проект.

Н. След малко ти ще се включиш като рецензент в портфолио ревю. Смяташ ли, че за фотографите е полезно да обсъждат своята работа с други фотографи? И имат ли задръжки при споделянето на своята работа?

В. Да, има такова нещо. Безспорно, когато работим по някоя серия, поради собствената ни сдържаност или притеснение. Това се проявява при фотографския процес, когато тръгваме към непознати хора и се опитваме да ги снимаме. Много често не смеем да прекрачим тази невидима граница на общуване. Снимковият материал също е интимен. Фотографи с лични серии, понякога от притеснение, понякога от срамежливост, не смеят да се приближат към специалистите. В началото, а дори и сега, аз се чувствам леко неудобно, деликатно подпитвам, но не настоявам. Нека отбележа, че във Франция фотографите изключително много настояват да им видят работите, понякога дори повече от брутално. Българските фотографи, които искат да се показват, най-горещо ги съветвам да отидат да видят възможно най-много специалисти и да настояват да бъдат видени, даже няколко пъти. Тъй като един рецензент, който разглежда портфолиа на големи портфолио ревюта като това в Перпинян, е много натоварен. В Перпинян при все, че има записване, опашката започва в 6:30 сутринта. Има няколкостотин човека, дошли за портфолио ревю от цял свят. Надпреварата по стълбите е нечовешка, когато бариерата се отвори. И има само няколко места. Така че всеки специалист, който гледа портфолиа, гледа стотици, понякога хиляди снимки на ден и след първите четири часа е аут. Даже да му се предложи нещо добро, може да не го забележи. Настояването на фотографа може да е от полза. Ако има координати, може да изпрати серията си, това е също нещо, което съветвам. Един експерт може да бъде много полезен и да даде добра обратна връзка, тъй като фотографът е много вътре в проекта, който конструира. Експертът, който преглежда портфолиото, е на голяма дистанция и начинът, по който гледа, е много по-добър.

Н. Сподели, че редакторския процес при теб е дълъг. Какво прави една снимка по-добра от друга, когато избираш какво да покажеш?

В. Много интересен въпрос. Редакторският процес често продължава месеци, години, а понякога и десетки години за формиране на самата история. При първия редакторски процес премахвам нещата, които не ми допадат. Може би около 50-60% от това, което съм снимал. Останалите 40% ги принтирам на малки снимки, шест на девет сантиметра, залепвам ги на стената и ги гледам всеки ден. Сутрин, вечер, сутрин, вечер, махам, слагам някои и пазя абсолютно всичко. Този процес често опира до житейски опит, понякога е въпрос на влияние на видяна друга фотографска история или пък резултат от комуникация с експерт. Много продължителен процес. Случва се история, която съм редактирал преди три години, сега да разкажа със съвсем други снимки. Аз лично правя тази „грешка“: при първа редакция редактирам доста охолно и я правя твърде голяма, докато с времето започвам все повече и повече да махам снимки. В момента работя по една история, която редактирам от дълго време и е далеч от готова. Даже тази сутрин я преглеждах, махнах отново 4-5 кадъра. Тя се смали от няколко хиляди снимки до 60. Ще видим след няколко месеца кои и колко ще останат. Може да са само 10-20...

Н. Твоят съвет е, да не се изхвърлят и да не се трият снимки, защото не се знае как ще се промени твоят вкус в бъдеще и от кои фотографии ще имаш нужда.

В. Това е мнението и на мнозина големи фотографи, с които съм имал късмета да общувам. Не хвърляйте! И това не съм го измислил аз. Всички те, дори и тези, които снимат на класически носители, пазят абсолютно всичко. Много рядко се връщат към основната селекция, тези 50-60%, отстранени в началото. Никой не обича да се връща към нея. За мой голям късмет имах шанса дълго да общувам с Жил Фавие, бивш фотограф на агенция „Вю“. Той смята, че ако се налага връщане към основната 100% материя, значи историята не е добра. Започва едно съмнение към това, което конструира, дали да не се върне към нов снимачен процес, а не в редакторски върху базисния материал.

Н. Имаш ли си любим фотограф или любима снимка, към които се връщаш?

В. Много обичам филма „Черна котка, бял котарак“ на Кустурица, който ме зарежда. Имам много любими. Обожавам един руски фотограф, казва се Сергей Чиликов. Много е силен. Има една снимка, която трудно бих могъл да опиша. Тя е на корицата на неговата ретроспективна книга: три седнали с гръб към зрителя момичета и три момчета, които минават пред тях, но са размазани. Чиликов е авангардист, който снима на дълга експозиция и композира много интересно. Казвал ми е, че един кадър го композира цял ден. Заслужава си да се открие, за него не се говори много. Във Франция също го споменават рядко, експертите казват, че е много трудно достъпен. Имах шанса да се запозная с него и да присъствам на негова изложба на един от фестивалите. Много любопитна личност и мой любимец, както той казва „мой славянски брат“. Та, да се върна към твоя въпрос. Една снимка ми става любима, след като първо авторът ѝ ми стане любимец. Снимката е част от човека, който я е направил.

©Сергей Чиликов

Н. Какъв е смисълът от фотографията?

В. Попитали господин Франсоа Шовал, един от най-големите куратори във Франция, бивш директор на музея „Нисефор Ниепс“, служи ли за нещо фотографията и въобще имаме ли нужда от нея. Отговорът му бил: „Твърдо не. За нищо не служи фотографията“.

Много често са ми задавали този въпрос хора, които са фотографи и дори много големи експерти. От моята гледна точка на млад фотограф с едва четиридесетгодишен житейски опит, един път в моята серия „Занзибар“ фотографията послужи за нещо. В момента, в който започнах да снимам бара и серията беше показана на две-три места, оборотът на заведението нарасна три пъти. В тази посока наистина моята серия послужи. И затова Заза, собственичката, ми съдейства и ме поддържа. Серията беше прожектирана на един голям фестивал и публикувана в уеб вестника Mediapart. Има хора, които са идвали от Монпелие, от Париж да търсят въпросния бар с гащите. Клиентелата нарасна и това ме радва.

Н. Смяташ ли, че този проект е приключил и изобщо кога би казал, че един проект приключва?

В. Има фотографи всякакви, проекти също. Някои фотографи приключват проекта си с книга, други не искат да направят такава, за да не приключват проекта. Аз мисля, че съм от втория тип. Продължавам да дълбая и да дълбая и според мен не е приключил. Това е една голяма игра. Ние се променяме, другите хора се променят. В документалната фотография водещата нишка е времето. Времето, което регистрираме в нашата фотографска история. С времето и ние се променяме. Тази фотографска игра много ни допада и ни кара да продължаваме да търсим някакъв перфектен, уникален кадър, който никога не намираме, просто запълваме празнотата по един друг начин, собствената ни празнота.

Н. Ти каза нещо любопитно, че проектът приключва, когато го затвориш в книга. Книгата затваря ли нещо?

В. Има фотографи, които го виждат така. Те, разбира се, могат да продължат, като издадат и второ, и трето издание. Има фотографи, които са изключително продуктивни на книги. Андерс Петерсен издава по 3 на година. За някои фотографи издаването на книгата е материален край. След като го направят, не завъртат глава назад. И на мен, като приключа нещо, ми е много трудно да се върна и да го започна наново.

Н. Смяташ ли, че в някакъв момент фотографът губи сензитивност към определена тема? Нещо като насищане.

В. Да, има такъв момент. Цялата история е една игра на дистанция. Аз тази игра я правя със „Занзибар“, даже и с българския проект. Най-продуктивен съм в началото, десетки дни след това сетивата ми се насищат и просто имам нужда от дистанция, за да мога отново да се заредя и да тръгна да търся. При някои фотографи тази нужда от дистанция е по-голяма, при други – по-малка. При мен тези отивания и връщания са много важни. Много фотографи са на мнение, че е трудно да се реализира проект, който е близо до мястото на живеене. Други пък развиват изключителни проекти даже в кръга на собственото си семейство. Зависи от типа на начинанието. Снимах един проект в много нажежена обстановка, опасен за мен, в който, анекдотично казано, се озовах и с двата крака вътре. Той също беше част от „Франция, погледната оттук“, за едно микрообщество природозащитници, което екстремно се противопоставяше на изграждането на язовир. За построяването му трябваше да се изсече огромна територия гора и влизаха в много сериозни конфликти с полицията. Цяла Франция следеше действията им, тъй като по време на тези сблъсъци полицаите, без да искат, убиха едно момче: Реми Фрез. Исках да ги снимам. Някои фотографи, които имат опит от военни конфликти, казаха, че тези сблъсъци са по-трудни за снимане дори от война. Природозащитниците не искаха да бъдат снимани. Техният лагер беше под земята, на дърветата и каравани около тях. Наричаха ги „зелени терористи“, носеха зелени качулки и не искаха да бъдат идентифицирани, тъй като действията им често прекрачваха линията на закона. Навсякъде имаше табели: „No press”, „No photo” и от другата страна полиция, която ги притиска. Успях да проникна в това микрообщество, приеха ме и един път влязъл вътре, излизане нямаше, докато не завърша. При все че в един момент исках да си тръгна, беше невъзможно. Също както и да вляза втори път. Проектът щеше да рухне. В крайна сметка се оказах с двата крака вътре.

Н. Колко време прекара с тях?

В. Десет дни. Тотално потъване. Бях се разбрал с тях да остана, но да ги снимам в гръб и в никакъв случай да не могат да бъдат лично идентифицирани. Те използваха всякакви методи за спиране на този проект. Законни и незаконни. Смъртта на Реми Фрез предизвика преразглеждане на проекта, след което се оказа, че този язовир е ненужен. Строежът беше спрян, а един млад човек загуби живота си. Но те успяха да запазят само едно дърво на площ от хиляди квадратни метри. В центъра на тази територия стои като един паметник. Има няколко десетки такива зони във Франция. От известно време се води битка и за една друга такава близо до Нант. Там също има защитена зона, а правителството, политиците са позволили да се построи летище. Битката за спасяване на територията се води от шест години. Хората, които живеят там, не отстъпват, и от десетки вече са стотици на място. Прекарах десет дни сред тях. Наистина не отстъпват, ако тръгнат да режат дърветата, се качват на тях. Това са двадесетметрови стволове, ако ги отрежат, ще паднат от височината на шестетажна сграда. Придружавах ги на мястото, където живеят, спях в лагера им, но отделно от тях. В Тулуза съм присъствал на стачните им действия, изключително ожесточени.

Н. А къде показа тези снимки?

В. Те са част от проекта „Франция, погледната оттук“. Този проект завърши с голяма изложба. Бяха публикувани в Mediapart. Това е разследващ вестник, много от аферите на Саркози бяха разкрити на страниците му. Това е платформа на разследващата журналистика. При екологичните протести бях техен разследващ фотожурналист и това беше една от вратичките, която ми се отвори, за да мога да се промъкна в затвореното общество. Те много добре знаеха изменчивата страна на пресата, но Mediapart е медия, която уважаваха, и вярваха, че ще подпомогне тяхната кауза.

Н. Лесно ли се съгласяваш да показваш фотографиите си?

В. Да. Все пак, зависи от условията. Не бих казал, че съм труден или претенциозен фотограф. Трудностите идват от факта, че за голяма част от проектите, по които работя, поемам гаранция за ексклузивност. Подписвам договор, който не ми позволява да ги публикувам за определен период. Често не зависи от мен. Показването на проекта „Франция, погледната оттук“ заедно с книгата беше преди няколко месеца и тепърва предстои да пътува. Организаторите поискаха от нас да подпишем договор за ексклузивност. А другата пречка е, че по някои проекти работя дълго и съм склонен да ги показвам едва когато започнат да добиват завършеност.

Н. Питам те, защото „Занзибар“ отдавна го чакат тук, в България.

В. В тези проекти фотографите са заплатени. Беше направена една обща кампания за набиране на средства и всеки от нас получи хонорар, което е рядкост дори във Франция. Такава нова документална поръчкова серия е по-скоро изключение. Даже по последния проект, с който съм ангажиран, нямам право да изпращам нещата. Когато завърши, ще има изложба и това ще стане след около две години. Но ексклузивността на този последен проект е десет години. За „Франция, погледната оттук“ е три-четиригодишна, но направих малък компромис за България.

Н. Влади, пожелай си нещо на глас…

В. Пожелавам си тази история, която ми е много на сърце, която правя от десет години, която е в процес на издаване на книга… тази книга да види бял свят.

Разговорът води Надежда Павлова
Редактор: Георги Караманев

// Други / Интервю | Надежда Павлова | Октомври 24, 2017

Влезте в профила си затвори

Създайте нов профил затвори

Забравена парола затвори

Забравена парола затвори

Добре дошли затвори

Снимката е част от човека, който я е направил - интервю на Надежда Павлова с Владимир Василев

Фотогалерия: Снимката е част от човека, който я е направил - интервю на Надежда Павлова с Владимир Василев

Коментари (0)

Прочети още статии

магазини

Техника и аксесоари

Печатни услуги

Събития

Фотография

Абонамент за новини от нас