Моя Лиза - изложба на Никола Михов / 04.04 - 02.05.2018 / София

Галерия SYNTHESIS | 04 Април 2018 - 02 Май 2018
Френският институт в България и галерия SYNTHESIS представят изложбата на Никола Михов:
МОЯ ЛИЗА

Откриване: 4 април, 19:00 часа,
в Галерия за фотография SYNTHESIS,
София, бул. Васил Левски, 55
Изложбата може да бъде видяна до 02.05.2018


Последният проект на фотографа Никола Михов/ Nikola Mihov - photographer „Моя Лиза“ проследява връзката между публиката и произведението на изкуството. Посетителят се превръща в централен сюжет, а произведението - в обикновен декор. Днес играта на селфи е задължителен протокол, който генерира купища снимки. В тях фокусът вече не е насочен към наблюдавания обект, а към снимащия. Фотографията служи за доказателство, че този обект "съществува", и то защото „някой си“ е бил там.
Проектът „Моя Лиза“ разглежда Мона Лиза като най-разпознаваемата икона на съвременната култура, продукт за масова консумация и място за поклонение, което привлича 8 милиона посетители годишно. През последните четири години Никола Михов прекарва общо 138 часа пред Мона Лиза в разноцветната тълпа прииждаща от всички краища на света. 
„Атмосферата напомня на рок концерт. Джокондата е в ролята на звездата, а туристите - на феновете, които изпълват залата. Ако искаш да я видиш отблизо, трябва да се гмурнеш в навалицата с надеждата, че вълната от тела ще те отнесе най-отпред. Тълпата е плътна за радост на джебчиите, диша се трудно, разиграват се дуели със селфи стикове, а охраната е в готовност да се притече на помощ на прималели от вълнение туристи" - разказва автора. 
Като ироничен коментар на комерсиализацията на Джокондата, Никола Михов деконструира фотографиите от проекта в аксесоари и предмети от бита. Те ще бъдат произведени в лимитиран тираж специално за изложбата в галерия SYNTHESIS. 

Отриването на изложбата ще бъде и премиера на фотокнигата от проекта, издадена от френското издателство Innocences/ Innocences.net в партньорство с Френския институт в България/ Institut français de Bulgarie. Тя е публикувана в лимитиран тираж от 300 броя и е представена през ноември 2017-та година на изложението за фотокниги Polycopies в Париж. 

Никола Михов е роден в София през 1982 година. Негови самостоятелни изложби са показвани в Лондон, Берлин, Виена и Братислава. Първата му фотографска книга „Forget Your Past – монументалните паметници от времето на комунизма” (изд. Жанет 45, 2012 г.) попада в селекцията "The Best Photobooks of the Year" на британското списание British Journal of Photography. Втората му книга „Hello and Welcome to Paris” (2016 г.) е номинирана за наградата Kassel Dummy Award на фестивала за фото книги в Касел, Германия. Никола е съосновател на платформата за съвременна българска фотография Bulgarian Photography Now и гост-куратор на първото издание на фестивала за арт и фотокниги Sofia Art Book Fair през 2017. 

Изложбата се осъществява с подкрепата на Френския институт в България в партньорство с Фотосинтезис.

Интервю с автора вижте ТУК

Кадри от изложбата, както и репортаж от откриването, можете да намерите в галерията под статията.
Репортаж: Анджела Иванова / BearLight Photography
Видео: Добрин Добрев

// Изложби / Изложби | PhotoSynthesis | Април 04, 2018

Фотогалерия: Моя Лиза - изложба на Никола Михов / 04.04 - 02.05.2018 / София

Коментари

Регистирайте се, за да добавите коментар.
Ако вече имате регистрация, влезте с потребителското си име и парола.

Коментари (1)

Ангел Ненов преди 2379 дни
Споделям това мнение:
Stanimir Luchkov

ДУМИ ЗА ЕДНА ИЗЛОЖБА

Съществува една стара максима - за умрял или добро или нищо. Един кратък поглед върху експозициите на изобразително изкуство и специално фотография в последните месеци и оценките за тях ме насочва към същото - по всичко личи, че говорим за покойник.
Липсата на стойностни, аналитични и вникващи в материята коментари, извън дежурните клишета е печален факт. Дори представящите анотации са “смучене от палци” /а и цялата фаланга/ и отчаяно залавяне за несъществени и количествени характеристики - размери, разход на труд, разход на материали и прочие. А като знаем, когато се набляга на количествени показатели, значи няма качествени.

Мнозина артикулират мнения, че съвременното изкуство и в часност фотографията е в неяснота за себе си и потънала в колебания и безпътица, трудно намира своята аудитория. Съществува един древен херменевтичен принцип, който гласи: когато се появи готовност и желание за познание, ще се намерят и уста, които да го пошепнат. В този смисъл аз бих казал: когато се появи стойностна публика, ще се появят и артефакти, които да утолят глада и. Важното и в древния текст и сега е твърдението, че артефакта /познанието/ предшества рецепиента. И ученикът/рецепиентът се издига до мъдростта, а не мъдростта се снишава до рецепиента.

Но в тъжната наша блудкава реалност ситуацията е пълен паритет - нито изкуство, нито публика. С една звездичка - артефактът някъде скрит стои и чака своя любознателен и проникновен четец. Но тъй като вместо с любознателност и проникновение публиката доволства с любопитство и повърхностност, ставаме съучастници в нелепия фарс на двойната имитативност. Перифразирайки социалистическата мъдрост “ние ви лъжем, че работим, вие ни лъжете, че ни плащате”, ние наблюдаваме баланса: ние ви лъжем, че творим изкуство, вие ни лъжете, че го разбирате.

Примитивизма в тази антиномия се разпростира и до следния феномен: Днешният зрител поради дълбокото си неразбиране на артистичния продукт се стреми да фактологизира своята перцепция/консумация чисто външно. Фотографският документ “и аз бях там” се превръща в квитанция, удостоверяваща артистично потребление. Тъй като няма докосването на емоционалното и ментално вживяване, се появява ерзаца на т. нар. селфи. Отново съвременна проекция на житейското “ и тази съм я е..л. Легендирайки артистичната си ангажираност с въпросното селфи, потребителят удовлетворен загърбва огромната бездна на отклонението по пътя към храма и с облекчение поема към мнимото “покоряване” на следващия артефакт. Всъщност за този зрител истинното качество на артефакта е без значение. Но тази му именно всеядност, съпътствана с презентирана жажда дава мощен импулс за появата на кича.

Кичът е това, което остава когато от едно изкуство се извади духът и смисъла. Тоест гола материя, тиражирана във всякакви удобни формати, най-вече некачествено. Тя разпространява своята достъпност под формата на палитра от аксесоари - химикалки, хавлии, ключодържатели, значки и прочие. Всичките с цел да профанизират и комерсиализират това, което всъщност отдавна го няма - самото изкуство. Ето защо кичът е доминиращата категория публичен продукт.

Тъжен факт е, когато един артист поема задачата да анализира това, но всъщност вместо артистичен анализ получаваме още по-голямо вливане в галактиката на кича. Фотографската изложба на Никола Михов “Моя Лиза” очаквано би трябвало да цели да проблематизира отношението изкуство - потребител. Изсипвайки пред зрителя огромен статистически фотографски материал по създаването на посетителско “селфи” пред една прочута картина на Леонардо, Никола Михов спира до тук. Недоумяващо забравя, че задачата на статистиката не е самото количество на елементите, представени в потресаващо множество, а изводът, заключението, към което те водят. И вместо епилог - познание и промисъл, ние получаваме допълнително тиражиране на авторовото наблюдение под формата на разпечатки върху картички, шезлонги, джапанки, значки и прочие. Тоест още и още кич. Който дори може да се закупи на място. Неловкото чувство от подобен акт на “четивност” се подсилва и от наблюдението, че самите фотоси на авторовите документи не носят белези на майсторска работа. А едно изкуство, поне би трябвало да е изкусно изработено. И остава лошият вкус на отчетен проект с резултат, напълно вписващ се в по-горе указания от мен баланс: нищо за никого.
оценка:
0 гласа

Прочети още статии