Споделям това мнение:
Stanimir Luchkov
ДУМИ ЗА ЕДНА ИЗЛОЖБА
Съществува една стара максима - за умрял или добро или нищо. Един кратък поглед върху експозициите на изобразително изкуство и специално фотография в последните месеци и оценките за тях ме насочва към същото - по всичко личи, че говорим за покойник.
Липсата на стойностни, аналитични и вникващи в материята коментари, извън дежурните клишета е печален факт. Дори представящите анотации са “смучене от палци” /а и цялата фаланга/ и отчаяно залавяне за несъществени и количествени характеристики - размери, разход на труд, разход на материали и прочие. А като знаем, когато се набляга на количествени показатели, значи няма качествени.
Мнозина артикулират мнения, че съвременното изкуство и в часност фотографията е в неяснота за себе си и потънала в колебания и безпътица, трудно намира своята аудитория. Съществува един древен херменевтичен принцип, който гласи: когато се появи готовност и желание за познание, ще се намерят и уста, които да го пошепнат. В този смисъл аз бих казал: когато се появи стойностна публика, ще се появят и артефакти, които да утолят глада и. Важното и в древния текст и сега е твърдението, че артефакта /познанието/ предшества рецепиента. И ученикът/рецепиентът се издига до мъдростта, а не мъдростта се снишава до рецепиента.
Но в тъжната наша блудкава реалност ситуацията е пълен паритет - нито изкуство, нито публика. С една звездичка - артефактът някъде скрит стои и чака своя любознателен и проникновен четец. Но тъй като вместо с любознателност и проникновение публиката доволства с любопитство и повърхностност, ставаме съучастници в нелепия фарс на двойната имитативност. Перифразирайки социалистическата мъдрост “ние ви лъжем, че работим, вие ни лъжете, че ни плащате”, ние наблюдаваме баланса: ние ви лъжем, че творим изкуство, вие ни лъжете, че го разбирате.
Примитивизма в тази антиномия се разпростира и до следния феномен: Днешният зрител поради дълбокото си неразбиране на артистичния продукт се стреми да фактологизира своята перцепция/консумация чисто външно. Фотографският документ “и аз бях там” се превръща в квитанция, удостоверяваща артистично потребление. Тъй като няма докосването на емоционалното и ментално вживяване, се появява ерзаца на т. нар. селфи. Отново съвременна проекция на житейското “ и тази съм я е..л. Легендирайки артистичната си ангажираност с въпросното селфи, потребителят удовлетворен загърбва огромната бездна на отклонението по пътя към храма и с облекчение поема към мнимото “покоряване” на следващия артефакт. Всъщност за този зрител истинното качество на артефакта е без значение. Но тази му именно всеядност, съпътствана с презентирана жажда дава мощен импулс за появата на кича.
Кичът е това, което остава когато от едно изкуство се извади духът и смисъла. Тоест гола материя, тиражирана във всякакви удобни формати, най-вече некачествено. Тя разпространява своята достъпност под формата на палитра от аксесоари - химикалки, хавлии, ключодържатели, значки и прочие. Всичките с цел да профанизират и комерсиализират това, което всъщност отдавна го няма - самото изкуство. Ето защо кичът е доминиращата категория публичен продукт.
Тъжен факт е, когато един артист поема задачата да анализира това, но всъщност вместо артистичен анализ получаваме още по-голямо вливане в галактиката на кича. Фотографската изложба на Никола Михов “Моя Лиза” очаквано би трябвало да цели да проблематизира отношението изкуство - потребител. Изсипвайки пред зрителя огромен статистически фотографски материал по създаването на посетителско “селфи” пред една прочута картина на Леонардо, Никола Михов спира до тук. Недоумяващо забравя, че задачата на статистиката не е самото количество на елементите, представени в потресаващо множество, а изводът, заключението, към което те водят. И вместо епилог - познание и промисъл, ние получаваме допълнително тиражиране на авторовото наблюдение под формата на разпечатки върху картички, шезлонги, джапанки, значки и прочие. Тоест още и още кич. Който дори може да се закупи на място. Неловкото чувство от подобен акт на “четивност” се подсилва и от наблюдението, че самите фотоси на авторовите документи не носят белези на майсторска работа. А едно изкуство, поне би трябвало да е изкусно изработено. И остава лошият вкус на отчетен проект с резултат, напълно вписващ се в по-горе указания от мен баланс: нищо за никого.
Stanimir Luchkov
ДУМИ ЗА ЕДНА ИЗЛОЖБА
Съществува една стара максима - за умрял или добро или нищо. Един кратък поглед върху експозициите на изобразително изкуство и специално фотография в последните месеци и оценките за тях ме насочва към същото - по всичко личи, че говорим за покойник.
Липсата на стойностни, аналитични и вникващи в материята коментари, извън дежурните клишета е печален факт. Дори представящите анотации са “смучене от палци” /а и цялата фаланга/ и отчаяно залавяне за несъществени и количествени характеристики - размери, разход на труд, разход на материали и прочие. А като знаем, когато се набляга на количествени показатели, значи няма качествени.
Мнозина артикулират мнения, че съвременното изкуство и в часност фотографията е в неяснота за себе си и потънала в колебания и безпътица, трудно намира своята аудитория. Съществува един древен херменевтичен принцип, който гласи: когато се появи готовност и желание за познание, ще се намерят и уста, които да го пошепнат. В този смисъл аз бих казал: когато се появи стойностна публика, ще се появят и артефакти, които да утолят глада и. Важното и в древния текст и сега е твърдението, че артефакта /познанието/ предшества рецепиента. И ученикът/рецепиентът се издига до мъдростта, а не мъдростта се снишава до рецепиента.
Но в тъжната наша блудкава реалност ситуацията е пълен паритет - нито изкуство, нито публика. С една звездичка - артефактът някъде скрит стои и чака своя любознателен и проникновен четец. Но тъй като вместо с любознателност и проникновение публиката доволства с любопитство и повърхностност, ставаме съучастници в нелепия фарс на двойната имитативност. Перифразирайки социалистическата мъдрост “ние ви лъжем, че работим, вие ни лъжете, че ни плащате”, ние наблюдаваме баланса: ние ви лъжем, че творим изкуство, вие ни лъжете, че го разбирате.
Примитивизма в тази антиномия се разпростира и до следния феномен: Днешният зрител поради дълбокото си неразбиране на артистичния продукт се стреми да фактологизира своята перцепция/консумация чисто външно. Фотографският документ “и аз бях там” се превръща в квитанция, удостоверяваща артистично потребление. Тъй като няма докосването на емоционалното и ментално вживяване, се появява ерзаца на т. нар. селфи. Отново съвременна проекция на житейското “ и тази съм я е..л. Легендирайки артистичната си ангажираност с въпросното селфи, потребителят удовлетворен загърбва огромната бездна на отклонението по пътя към храма и с облекчение поема към мнимото “покоряване” на следващия артефакт. Всъщност за този зрител истинното качество на артефакта е без значение. Но тази му именно всеядност, съпътствана с презентирана жажда дава мощен импулс за появата на кича.
Кичът е това, което остава когато от едно изкуство се извади духът и смисъла. Тоест гола материя, тиражирана във всякакви удобни формати, най-вече некачествено. Тя разпространява своята достъпност под формата на палитра от аксесоари - химикалки, хавлии, ключодържатели, значки и прочие. Всичките с цел да профанизират и комерсиализират това, което всъщност отдавна го няма - самото изкуство. Ето защо кичът е доминиращата категория публичен продукт.
Тъжен факт е, когато един артист поема задачата да анализира това, но всъщност вместо артистичен анализ получаваме още по-голямо вливане в галактиката на кича. Фотографската изложба на Никола Михов “Моя Лиза” очаквано би трябвало да цели да проблематизира отношението изкуство - потребител. Изсипвайки пред зрителя огромен статистически фотографски материал по създаването на посетителско “селфи” пред една прочута картина на Леонардо, Никола Михов спира до тук. Недоумяващо забравя, че задачата на статистиката не е самото количество на елементите, представени в потресаващо множество, а изводът, заключението, към което те водят. И вместо епилог - познание и промисъл, ние получаваме допълнително тиражиране на авторовото наблюдение под формата на разпечатки върху картички, шезлонги, джапанки, значки и прочие. Тоест още и още кич. Който дори може да се закупи на място. Неловкото чувство от подобен акт на “четивност” се подсилва и от наблюдението, че самите фотоси на авторовите документи не носят белези на майсторска работа. А едно изкуство, поне би трябвало да е изкусно изработено. И остава лошият вкус на отчетен проект с резултат, напълно вписващ се в по-горе указания от мен баланс: нищо за никого.
