Джон Демос и сенките на мълчанието - интервю от Вера Гоцева

На първо място искам да Ви благодаря за интервюто. Успях да разгледам изложбата ви още в Пловдив и я намирам за много силна. През ноември ще видим цялата серия от „Сенки на мълчанието“ в галерия Syntethis в София.

 
Известен сте с това, че сам проявявате и принтирате снимките си. Ще ми разкажете ли защо избирате това и какъв е процеса?

Tемата на изложбата Ви е доста дълбока – вярата. Когато човек разгледа снимките, открива болезненост, страдание и контрасти. Дори и поколенчески – преклонението на възрастните хора и индиферентността на младите. Снимал сте един от пилигримските пътища в Гърция, нали?

Да. Старите хора традиционно са доста религиозни и редовно ходят на църква, макар че не мисля, че гърците са толкова религиозни, колкото католиците например – те са задължени да ходят на църква. Но по-старите и особено жените са тези, които са свързани с вярата и религията чрез църквата. Това е нещо, което е присъщо на отминаващо поколение, и за което мислех много в работата си в „Сенки на мълчанието“. Искрено се надявам да бъде усетено от посетителите на изложбата ми в София. По един особен начин темата за отминаващото време ме е вълнувала винаги.

 
И напълно ли се е променил този начин на живот?

 
Докато разглеждах „Сенки на мълчанието“ ми се стори, че кадрите са разположени театрално. Сякаш боравят с мизансцен, който сте помислил предварително. Така ли е?

И със сценографията?

Категорично има сценография, да. Има стъпки, през които задължително се минава. Дори се замислете за възрастните хора, които ходят на литургии. Литургията е очевидно сценографирана и в този смисъл хората също се превръщат в част от постановката. Те са герои на това, което се случва в църквата и също имат ритуали – те благославят, биват благославяни, целуват кръста – всичко това е част от, ако щете го наречете театър, в който хората, когато участват, не го възприемат като такъв. Ако обаче възприемете известна дистанция, фотографска дистанция, от която го наблюдавате, е точно така. Моят проект е малко, отново не казвам агностичен, има такъв елемент, но и малко сюрреалистичен. В смисъл, че хората се ангажират с това – в много фази, както виждате, в края се занимавам и с темата за смъртта, и това ми се струва малко екзистенциално. Вярата е екзистенциален проблем.

Няма как да се забележи, че страданието е голяма част от силата на „Сенки на мълчанието“.

Да. Това е животът на хората. Мисля, че болката може да премине през метаморфоза и да се превърне във вяра или в екзистенциални съмнения. Тези неща се съвместяват помежду си и при едни хора отиват в едната посока, докато при други – в другата. На една от снимките ми е изобразено страданието в много смисли На нея в левия ъгъл има три жени, гледащи в една преминаваща катафалка, от която се вижда само страничния прозорец. И трите жени гледат в ковчега вътре. И едното от лицата, на едната от жените, е абсолютно ужасено – тя е видяла смъртта. Невероятно е. Така че да, има трагичен елемент в този проект – и хората, писали преди Вас рецензии за него, също са го доловили. Има ги тези елементи и вероятно има и други. Не мога да кажа точно, защото винаги има нови неща. Като фотограф и творец, често чувстваш нещата, мислиш за тях, работиш по тях, започваш да ги съчетаваш, и ми отне доста време да сглобя тази книга.

Повече от тринадесет години. Част от фотографиите са много ранни и доста странни. Тях съм снимал основно в началото на годината през седемдесетте в различни села в северна Гърция, които са свързани с Дионисиевите пирове, където хората се обличат в овчи кожи и маски и танцуват и се опитват да се отърват от злото, да го изплашат.

То си е езическо, но християнството идва от там. Това е първоизточникът – Дионисиевите пирове са това, на което християнството е реагирало, и се е опитало да убеди хората, че те са нещо различно. Примитивните страхове, които хората имат и опитът на религията да ги успокои и укроти – и затова съм ги заснел. Някои от тези снимки са от 1976, а други са от края на 70-те. Основната част от кадрите в „Сенки на мълчанието“ са от 80-те, някъде до 1990. Много фотографии направих през 1986, защото това беше годината, в която най-накрая реших да спра да преподавам и да пробвам да си изкарвам прехраната с фотография, което беше голяма грешка, защото имам три деца, и беше невъзможно да го направя в Гърция – просто невъзможно. Поне и с моя тип фотография – аз не се занимавам с реклама, не снимам модели или други подобни комерсиални проекти. Така че основната част от снимките е от 80-те.

В проекта си снимате изключително интимни сцени от живота на хората. В някакъв смисъл религиозното преклонение, колкото и да е театрално, е нещо много лично. Имахте ли отрицателни реакции от хората?

Много интересен въпрос, защото изглежда като въпросителна за много хора: “Как вие се оказахте в тази стая, за да снимате старата дама, която връзва косата си и завесите са вързани така?”, или “как успяхте да присъствате на бдение, в което хората оплакват починал?”

Доверието е нещо, което придобиваш като умение като фотограф – и в крайна сметка или го имаш, или го нямаш. Една от причините, поради които мога да правя този тип неща, а други фотографи не могат, е че аз изграждам връзка с хората. С широк спектър от хора. Мога да демонстрирам съпричастност. Да съм съпричастен на хората, без значение дали денят е прекрасен и дете танцува – това за мен е абсолютна необходимост за добрия фотограф, който ще снима документална фотография, или е някой, който плаче и изпитва страдание, примерно заради смъртта на обичан човек. В много от тези ситуации аз бях също толкова трогнат, колкото и те. И те забелязаха това. Това е химическа реакция, която се усеща. Мога да кажа, че хората направо я надушват, долавят я. След някои тежки кадри ми бяха необходими дни, за да преодолея видяното. С две думи отговорът ми е, че трябва да имаш емпатията, да осъзнаваш и уважаваш това, което наблюдаваш. За мен това, което правят много фотографи, когато отиват някъде, където хората биват убивани, и снимат много широкоъгълно, с различно фокусиране, с леко изкривяване на нещата, за мен това е светотатство. Понякога показването на твърде много е грешка. Трябва да уважавате какво тези хора искат да бъде видяно и какво не.

А как въобще избрахте да станете фотограф? Каква е историята ви?

Моята история като фотограф? Откъде да започна. Баща работеше като готвач в ресторант, когато отидохме в САЩ, като много други гърци. Бяха казали, че най-добрата камера тогава, а и сега, като престиж, като качество, е Leica. И той реши да си вземе такава. Аз тогава бях в колежа. Той имаше парите, така че отиде и си взе… далекомерна Leica. И аз започнах да правя снимки на семейството, и снимах понякога и на улицата. Тогава попаднах на книга в Чикаго за Анри Картие-Бресон – “Светът на Анри Картие-Бресон”, беше истинско откровение, защото осъзнах, че Бресон създава свой собствен свят от снимките, които прави. Не е само това, което вижда. Той е открил неща, моменти, изражения, композиции, които са били неговото око, и поредицата от тях създава света на Бресон. Предполагам, че това беше първоначалното влияние, което ме накара, когато се върнах в Гърция, с бакалавърска степен по история и магистратура по живопис, да започна да снимам.

С Йозеф сме приятели от тридесет години. Правил съм четири изложби, които съм курирал сам, на негови творби в Гърция. Представлявам Куделка, точно както и Картие-Бресон, Салгадо и други велики фотографи. Йозеф ме откри в Гърция и станахме много близки, отседна у дома, жена ми му е кърпила чорапите. Куделка е малко като циганин – живее само за фотографията, без адрес и без много връзка със социума. За мен той е най-великият жив фотограф. Когато правих фестивал с Министерството на културата на о-в Скопелос, правих първата му ретроспектива от 250 негови панорамни снимки, всичките му творби. Организирането на тази изложба отне към половин година от живота ми. А Йозеф е много труден, страхотен е, но понякога е абсолютна гад. Приятелството ни понякога е било доста бурно. Очевидно, има някакво негово влияние върху мен, но аз нямам жестокостта на неговата визия. В този смисъл мисля, че сме много различни. Може да се каже, че аз съм по-метафизичен в много отношения. С Йозеф уважаваме взаимно творчеството си, научил съм много от прекараното време с него, когато и двамата сме фотографирали на едни и същи места. В някои случаи ми е казвал “Можех да направя добра снимка на това място, където бяхме три дни, а направих само тази”. Естествено, той има огромно количество фотографии, защото е посветил на работата си целия си живот. Животът му е само фотографията. Докато аз посветих живота си на фотографията, семейството, децата си, а понякога това си има своята цена. Взех това решение преди известно време, защото за мен това е важно, и се радвам, че го направих. Няма нищо по-важно от семейството.

Жена ви, Бернадин, ви помага през цялото време?

 Тя е най-голямата опора в живота ми.

 Муза ли ви е?

 Не и във фотографския смисъл.

 Фотограф ли е?

 Не съвсем. Тя вероятно би ви казала, че е просто домакиня, което не е истина. Тя е най-добрият ми приятел, критик и помощник. Оказала ми е голяма подкрепа и е била до мен в най-тежките ми моменти. Когато вижда, че трябва да направя нещо, но не мога, идва и просто се заема с него, и го правим двамата. Например правим принтовете заедно, защото са доста големи. Просто Бернадин е всичко за мен.

 Ако трябваше да правите снимките за “Сенките на мълчанието” сега, как щяха да изглеждат?

Вижте днес „Сенки на мълчанието“ вероятно би изглеждало по-абстрактно като проект, в крайна сметка вероятно бих пробвал да се доближа още повече до някои от лицата. Би ми било интересно дали ще изпитам отново същата емоция. Всъщност нещата много са се променили от осемдесетте насам. Много малко хора коленичат и се влачат по пилигримските пътища сега, и са основно цигани, което е любопитно. Просто голяма част от кадрите, които съм заснел, не могат да се видят днес - свещеникът, който обикаля с иконата, майката, която държи своя син, който има епилепсия, или някакво увреждане, и се надява някак иконата да му помогне да оздравее. Това става нещо по-рядко. Сцената би била различна. И театърът, за който си говорихме, вероятно би бил различен. Би било интересно така. Честно казано, снимал съм основно дървета в последните три години. С тях отново изследвам темата за живота и смъртта.