''До Памир и назад с мотор, Olympus и Nikon'' - интервю на Коста Атанасов с Димо Калайджиев

«ПЪТЯТ ДО КОПРИНАТА. Pamir highway – М41». Така беше озаглавено двумесечното фото-мото пътешествие, което Димо Калайджиев стартира на 20 юни 2010 г.  На своето тежко Ендуро BMV R1150GS adventure и с фото техника Nikon и Olympus от ФОТОСИНТЕЗИС, той премина през Турция, Иран, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан, Русия, Украйна, Молдова, Румъния...

В следващите редове ще научите повече за преживяванията на Димо от интервюто, което взе от него друг моторист - Коста Атанасов.

"Подготвях пътуването си шест месеца. За мен част от удоволствието е самото проучване на пътя преди да тръгна, запознаването с картите, историята и културата на страните, през които минавам. Моторът ми е BMW R1150 GS Adventure - единственият допълнителен "тунинг" бяха допълнителните ксенон и халогени, защото съзнавах, че ще ми се наложи да се крия от горещините на пустините денем и да карам през нощта."

Димо обича да пътува и харесва най-много отдалечените, диви, трудно достъпни места, далеч от цивилизацията, където може да остане сам и да разпъне палатката си под звездите.

"Целта ми беше да стигна до Памир. Освен че е свързан с историята на България (една от модерните версии посочва именно Памир като прародина на българите), това е и покривът на света. Планината е сурово и трудно място - не съм очаквал да видя пустиня на 4600 метра височина... Това е място, където не срещаш много хора – тези, които срещнах, са такива като мен. Въпреки, че природата е  неприветлива и негостоприемна, атмосферата и самотата те карат да притихнеш и да се почувстваш мъничък, смирен..."

"Бих се върнал отново в Иран, Узбекистан и Киргизстан. В Иран - заради екзотиката и невероятната различност, а в Узбекистан – за да го покажа на близките си. Самарканд, центърът на Централна Азия, е невероятно красив град с изключителна култура и история... Впечатлих се от древните градове Букхара и Кхива - места, които бих искал да посетя отново просто като обикновен турист. Киргизстан пък ме омагьоса с невероятните си планини. За разлика от Таджикистан, където планината е изключително сурова и гледката е по-скоро пустинна, там планината е зелена - дом на номади, които живеят в юрти. Можеш да намериш всичко, което търсиш - и трекинг, и катерене, всичко е достъпно и ужасно красиво."

Да караш на две гуми по чакъл и пясък изобщо не е лесна работа. Често на Димо му се е налагало да разтовари тежкия мотор от куфарите и екипировката, за да може да го изправи и да продължи по пътя си. Въпреки че е пукнал ребро при едно от паданията, пътешественикът се радва, че нищо по-сериозно не се е случило в моментите, когато е бил далеч от цивилизацията съвсем сам - което смята за най-голямото предизвикателство във пътуването си.

"Никога не съм пътувал толкова надалече и толкова дълго без приятелите и семейството си. Беше трудно, но дори за миг не съм чувствал несигурност, уплаха или притеснение. По пътя ми се случиха безброй  интересни неща - освен гледките и природата, често се сблъсквах и с фрапиращите различия в начина на живот, в културата. Често се случваше да бъда посрещнат и нахранен в дома на хора, безкрайно по-бедни от мен..."

Димо има много какво да разкаже. Когато си толкова пълен с впечатления е трудно да намериш откъде да започнеш - дали от хората, или от местата, или от приключенията и техническите проблеми - историите са безбройни. 

"След дълъг и горещ ден каране в пустинята Дахт-е-Кавир в Иран, седнах да си почина в сянката на някаква къща... Отвътре веднага излезе жена с кана студена вода в ръцете, а после постели на тратоара килим и възглавница, приканвайки ме с жестове да легна и да си почина... Спах четири часа.

По пътя срещнах много интересни хора - семейство от Австралия, решило да започне нов живот в Полша и тръгнало натам с велосипеди, момчета и момичета от Полша, поели на път практически без никакъв опит в карането на мотор, канадец, който е преминал 65,000 километра с колело..."

Пътувайки с мотор е много трудно да поддържаш професионалната фото-техника, казва Димо, чийто основен фото-апарат е Nikon D 300. Трябва да пазиш обективите и апарата от праха и дъжда, а техниката се вади бавно и трудно - прави го рядко, когато намери специалнa, вдъхновяваща гледка, a "в движение" снима предимно с по-малкия и удобен Olympus Pen.

"Веднъж, с влизането в Кум, потокът мотопеди и коли ме отнесе в центъра на града. Бутаниците и клаксоните в трафика изостряха сетивата ми до краен предел. Пристигнах навръх някакъв мюсюлмански религиозен празник и заварих къщата за гости, в която смятах да остана, пълна с поклонници - молеха се през цялото време и аз просто се чувствах не на място. Успях да намеря подслон за себе си и за мотора в друга къща наблизо. Сменил мото-доспехите с обикновени дрехи, се смесих с тълпата в компанията на иранец, приятел на домакина ми, и заедно с него влязох в голямата джамия в Кум, където се бяха събрали хиляди поклонници. Беше като да си мюсюлманин и да се окажеш в Рим, точно навръх Великден... За мен това беше необикновено изживяване - за щастие, имах възможността да го снимам. Както и в много от другите моменти, в които трябва да реагираш бързо, без да се набиваш на очи, използвах Olympus Pen. Нямаше да мога да направя такива снимки с привличащ вниманието професионален апарат. Oyimpus Pen се справи повече от добре дори и в нощен режим. В края на пътуването не се изненадах от факта, че повечето снимки са от него, а резултатите са отлични.  Носех със себе три батерии - дори след три-четири дни употреба никога не оставах без апарата си, което е много важно, когато си далеч от населени места и ток няма на няколко дни път..."

От България до Памир и обратно, Димо е преминал за петдесет и три дни осемнадесет хиляди километра. Пътешественикът е прекосил десет държави - Турция, Иран, Туркменистан, Узбекистан, Таджикистан, Киргизстан, Казахстан, Русия, Украина, Молдова, Румъния. Най-интересните му впечатления са от Централна Азия - дотолкова интензивни, че прибирането през Русия и Украина е било почти без спиране. 

"Бях толкова пренаситен с впечатления, че последните шест хиляди километра карах бързо, спирайки само за да спя. Не ми беше интересно да снимам - исках просто да карам. Семейството ми липсваше много и се почувствах истински щастлив, когато прегърнах жена си, сина си и дъщеря си на българската граница. До залеза на същия ден вече се плискахме заедно във вълните на Шабла..."

Уморен от дългото пътуване и все още опитващ се да влезе в нормалния си работен ритъм, Димо не бърза да си прави бъдещи планове: "За сега искам да осмисля и осъзная случилото се. Светът е ужасно голям, и мисля да го изследвам на части, като се опитам да отделя необходимото време, за да видя интересните за мен дестинации - да ги изследвам пълноценно, вместо да препускам през тях. Благодаря на PhotoSynthesis (вече познати като MotoSynthesis ) за това, че ми дадоха възможност да снимам мечтите си!"