Да потърсиш своята Сахара

Симеон Лютаков – Simon:

Ако бях български лекар или строител, заминал да работи в Либия или Мароко, и така случайно подхвърлил фотоапарата си в багажа, за да донесе снимки за спомен, щеше да ми е по-лесно да разкажа всичко.

Как да очакваш от фотограф да говори за мотивацията си да снима? Да, колко му е да видя това и това, да пътувам оттук дотам, да заснема едни бедни и боси дечица еди къде си...Та аз дори не съм фотограф. Професията ми (макар и на пръв поглед) е встрани от обективи, светкавици, светломери и пр. Аз съм актьор. Работя върху сцена от дъски, от зори до здрач уча текстове, преобличам костюми, танцувам, пея...

По нищо средата ми не напомя пясъци, дюни, камили, жега и джамии. Да, ама не. Запънах се. Детската ми мечта беше да продавам луканка в някой магазин и тайно да ръфам под щанда, когато магазинът е празен от клиенти. Дори детската ми мечта не припокрива този мой порив да замина за Африка. Никаква причина нямах.

Но бях мотивиран. Просто е като боб.

България ме вбесява с охкането си, пъшкането и дълбоката си трагедия (ето, изстрелях го в едно изречение), с мнимата си християнщина, с дълбоката си патриархалност и консерватизъм, с тезата, че животът ни е окончателно тежък и че ние сме стойностна нация, която просто я управляват лошо...Всичкият този мисловен спам и усещането, че животът ми е просто една имитация на живот, ме накараха да се огледам за място, където също се живее трудно. И да отида и да го разгледам.

Арабският свят по свой начин напомня нашата среда и стремеж към самоосъзнаване. Арабите също са разделени в самопреценката за средата си. Пълно е с хора, които искат да избягат от този религиозен делириум, пълно е с такива, които обожават този “комфорт”. Мръсотия – колкото искаш. Лукс – никакъв проблем. Корупция, мързел, охкане и тюхкане – всичко си имаха тези хора. Преместих се няколко хиляди километра на юг и започнах да наблюдавам. Започнах да живея.

Нямах право да се държа като чужд. Щях да си остана просто екскурзиант. Кайро с двайсетте си и не знам колко точно милиона жители се оказа моята стихия, пустинята и прахолякът ме погълнаха, измъкнах фотоарапата от раницата и...гигабайтите от снимки потекоха.

Друго си е доволно да потриеш ръце и да си кажеш “Ох, слава богу, навсякъде е така. Нищо ново под слънцето. Открих топлата вода...И в Индия ще е същото, и в Бразилия, че и развития Запад дори!” Да, ама не! Бързо схванах, че светът е един и същ, че в която и точка на земното кълбо да се намираш, все ще искаш да живееш по-добре и рано или късно ще ти се прииска да се махнеш и да потърсиш своята Сахара.

Нямам точна преценка за художествеността или документалността на това което заснех там, защото съм пристрАстен. Исках да проверя себе си. Направих го. И сега искам още и още.