Четвъртъкът на Маргиналиите

"Четвъртъкът на Маргиналиите" е проект със социална и личностна насоченост на фотографите Георги Георгиев, Венета Захариева и Арслан Ахмедов, който стартира през лятото на 2007 с фотографска сесия в Софийски градски затвор. Идеята на проекта е чрез изразните средства на художествената фотография да се покаже животът на хората, лишени от свобода, както през погледа на хората отвън, така и през погледа на тези отвътре – хора, излежаващи присъдите си, с изявен интерес към фотографията, които бяха привлечени да участват в процеса на снимане.

Четвъртъкът на Маргиналиите не е просто фотоизложба. Четвъртъкът на Маргиналиите е фотодокумент. Нека артистичността и фриволността на показаните снимки не ви подвеждат. Четвъртъкът на Маргиналиите е животът на другостта, фиксиран в един единствен ден. Ден – вечност, ден – живот...

Но нека и това не ви заблуждава. В Четвъртъкът на Маргиналиите всеки миг на времето, всяка негова частица е овеществена. Протегни ръка – ще докоснеш частицата миг – измечтана, изживяна, изтъргувана – две за три...

Но нека и това не ви обърква. Четвъртъкът на Маргиналиите е приказка. Една визуална приказка. И за да не бъде тя възприета като приказка за невъзможните другости, ние се опитахме да я направим приказка за нашите възможни такива. Затова я разказахме по няколко начина. Макар и без думи. Макар и мълчешком. Защото “Нещата мълчат различно. Проговорят ли – казват едно и също”.
Защо точно четвъртък!? Ами кажете понеделник, кажете сряда, кажете който и да е друг ден. Все едно е. Кажете който и да е друг живот – нашият, вашият, техният... Все едно е.

Георги Георгиев 27 юли 2007 г.

|Георги Георгиев

Човекът с 35-годишна присъда: “Двама виетнамци изнасилиха дъщеря ми, когато беше на 16. Единия го пребих, а другия убих...” Човекът с петте убийства: “За четири нямат доказателства. Само едно ми остана...” Човекът, който ни купи сладолед. И дочутото от някъде подвикване: “Знаете ли, че в момента ядете един от найскъпите сладоледи в света!?...” Човекът с печатницата. Питам го: “Добре де, Зоране, при такъв бизнес защо се захвана с наркотици?”, а той: “Защото на човек все му е малко и все иска повече и повече...” Мъжът-жена - жена за всички. Той само ни гледаше. И се смееше. Погледите през шпионките. Погледите изпод вежди...

Маргиналиите са хора. Хора, но не такива, на които гледаме със съчувствие. Това са хора, които гледат със съчувствие на нас. Това са хора, които при всички положения са видели и преживяли повече от нас. В очите на много малко от тях видях разкаяние. Но в очите на повечето от тях видях смях. Да, тези хора се смеят. Смеят се много. Поне през деня. Поне пред нас.

Маргиналиите не са непременно хора. Пердетата с надпис Happytime. Портретът на Левски, разкъсан през очите. И след това подлепен. Писмото с плюшената играчка за детето (тези хора имат деца). И техните деца си играят с плюшени мечета. Като моето дете. Но техните деца само когато и ако бюрокрацията има разреши... Разлепените навсякъде мъжки блянове. Прострените сребърни прашки. Мъжки! И пак тези пусти пердета с надпис Happytime... Happytime, Happytime...
PS Никъде не видях някой да отглежда птица. Имаше котки, рибки, куче. Цветя... Но не видях птица. Видях само една клетка за птици – изхвърлена на боклука с изкъртена врата.

Арслан Ахмедов

Замислял ли си се за живота такъв, какъвто го имаш? Замислял ли си се защо е такъв и как се определя пътят, по който да поемеш? Къде би стигнал, по какви причини и доколко би могло да се промени? А замислял ли си се за другите? За техния живот, съдба и желания. Знаеш ли, че има хора, които имат живот, много по-различен от твоя? Хора, за които времето е капан, мехлем и единствена опора. Хора, за които именно това понятие време е способно да ги унищожи, да ги спаси, да ги съхрани или влачи в тинята на отредената им съдба... Знаеш ли колко струва една усмивка за тези хора, едно ново незначително събитие като промяната на времето, появата на някой непознат или полъха на вятъра в обикновения летен ден? Би ли могъл да усетиш като тях миризмата на камъка, построен от човешко същество, за да се заключи зад него?

Би ли издържал на натиска на скуката, самотата и ежедневието на този паралелен свят? Кажи ми честно – ще издържиш ли? Защото има място, където бях и видях и усетих една малка частица от съдбата на такива хора, лишени от досега си с външния свят. Лишени от най-ценното за всеки здравомислещ човек. Би казал, че за всичко си има причини и че тези хора неслучайно са там. Че са извършили нещо и сега получават своето възмездие. Да, но можеш ли със сигурност да обориш съвестта? Според мен не би могъл. Аз не можах. Затова ги разделих на две групи, за които това място е или Ад, или Чистилище.
Замислял ли си се за живота такъв, какъвто го имаш? Замисли се и ще видиш, че животът ти може да се окаже Рай.

|Венета Захариева

Когато звънът на тишината е отдавна забравен, Там където думите със смисъл друг са... Когато да си сам с мислите невъзможно е, а очите чужди и вторачено разкъсват те...
Когато да си споменаван е въпрос на оцеляване, да си обичан е разкъсващ блян, Когато си пришит към тяло някакво, а то полека, с времето, забравено е...
Когато не знаеш кой си всъщност, Когато да си ти, означава да си друг, Когато всичко свежда се до дума тайна... ..и тя _ _ _ _ _ _ _ _ _ е...

...Тогава и единствено тогава има смисъл да си жив...