Архитектурата на социалистическа България като естетически обект

Архитектурни обекти от 60-те, 70-те и 80-те години на ХХ век в обектива на Бруно Кломфар

от Анета Василева

Две соц архитектури

Архитектурното развитие на социалистическа България обичайно се разделя на два главни периода: преди и след Априлския пленум на ЦК на БКП (2 - 6 април 1956), когато става официалното развенчаване на “култа към личността” в страната и се дава старт на процеса на десталинизация. Визуалните разлики между двата периода са толкова отчетливи, че изкушават за ясно разделяне, макар в архитектурата промените да стават бавно, а инерцията на преходните периоди винаги да е голяма.

Така в архитектурната историография периодът между въвеждането на новата естетическа доктрина “социалистически реализъм” през 1948 и “размразяването” през 1956 става известен като “украшателски период”, “сталински барок” или “български неокласицизъм”. А архитектурата на десетилетията след това е наричана последователно “героичен период на утвърждаване на ценностите на модернизма”, “растерна архитектура”, “нова пластичност”, “нова тектоничност” и т.н.

Обект на тази изложба е именно архитектурата след 1956 г., когато в страната започва видимо да присъства архитектурният език на следвоенния модернизъм, който остава водещ и през следващите десетилетия и предопределя визуалния код в повечето големи населени места в България и до днес.

Чужди влияния или затворена система

Свикнали сме да приемаме българската социалистическа архитектура като относително затворена система, изолирана от чужди влияния с изключение на тези от политическия център Москва. И това до голяма степен е така. Външни влияния обаче има, при това не само от официалния “социалистически” център, но и от множество “капиталистически” източници от Западна Европа, Америка и Азия. Често те не идват навреме, почти никога не се прилагат в чист вид, но присъствието им е налице.

В един момент политическата идеология на социализма и архитектурната идеология на модернизма се сливат така, че вече няма смисъл да се уточнява кой е водещия архитектурен стил, макар и прикрит зад обтекаемите формулировки на социалистическия реализъм. Модерната архитектура на следвоенна България е всъщност соц архитектурата на Народна Република България.

Крайни мнения и клишета за периода

Има две крайни мнения, които често изкушават изследователя, когато започне да се занимава с този най-нов период на архитектурната ни история:

• “През втората половина на ХХ век разлика между българската и световната архитектура няма”. Това е своебразно героизиране на моментите на “адекватност” на българската архитектура в глобалния контекст, с което се бори комплекса, че нещата тук са се случвали провинциално късно и ненавреме.

• “Българската соц архитектура няма нищо общо с онова, което се е случвало отвъд Желязната завеса. Тук модернизъм по време на социализма няма”. Така се подчертават моментите на “неадекватност”, тъй като идеологията е попречила на развитието на българската архитектура.

Има и няколко устойчиви попкултурни клишета от последните 30 години, които обичайно характеризират архитектурата на Източния блок през погледа на чужденеца и присъстват в книги, статии и фотоалбуми:

• “Тя е безлично функционална” (панелните квартали)

• “Това е монументален кич” (сталинистката помпозност на ортодоксалния соц реализъм).

• “Страхотна е!” Има чудновати сгради, кацнали все едно от чужда планета, които изглеждат много добре полуразрушени и правят отлични кадри през зимата или в мъгла (монументи, спирки, спортни зали, хотели и пр.)

Другият поглед

Тази изложба се опитва да избяга от клишетата като предлага различен поглед към българската соц архитектура, третирайки я като завършен естетически обект. Умишлено търсени са обекти със запазено оригинално архитектурно решение, включващо околна среда и детайли, графичен дизайн, обичайния за този период синтез на изкуствата с архитектурата, цветове и материали.

Архитектурната история има нужда от своите визуални герои. И те често стоят най-убедително, когато са оголени от идеологията и изложени на показ като неутрални обекти в една фотографска изложба.

Партньор в представянето на изложбата, "България – друга гледна точка" на австрийския автор Бруно Кломфар, е Анета Василева - архитект, архитектурен критик и публицист и част от архитектурна група WhATA. Тя е преподавател в УАСГ и доктор по история и теория на архитектурата с фокус върху архитектурата от втората половина на ХХ век.

Нейните текстове добавят точните думи към фотографиите от изложбата „България – друга гледна точка“ на Бруно Кломфар, за което й благодарим.

Повече за изложбата можете да видите ТУК:

// Други / Тема | PhotoSynthesis | Ноември 27, 2017