Северното сияние – приключение в Арктика

От Марк Хъмпидж:

"Aurora borealis", по-известно като Северното сияние: "Съчетание от светлини с различен цвят, което понякога се вижда в нощното небе над най-северните части на света."

Източник на Северното сияние е нашето слънце. Изригвания от повърхността на слънцето изстрелват огромни количества слънчеви частици в дълбокия космос. Тези частици се носят през пространството и достигат нашата планета за 2-3 дни. Щом наближат Земята, магнитното й поле ги улавя и ги насочва към двата й магнитни полюса. При спускането си към полюсите слънчевите частици биват възпрени от земната атмосфера (която действа като ефективен щит) и се сблъскват с газовете в нея. Енергията, получена в резултат на сблъсъка между слънчевите частици и газовите молекули, се излъчва като фотон – светлинна частица. Когато се получат множество подобни сблъсквания, резултатът е "aurora" – светлина, която сякаш се движи по небето.

Фото оборудване: Фотоапарат Olympus E-3 и обективи ED 8mm рибено око, ED 7-14mm, ED 90-250mm, ED 50-200mm и 14-54mm.

Северното сияние е природен феномен, който винаги съм искал да наблюдавам. То притежава вълшебна, почти митична среда, която е била наблюдавана само от малцина в цялото й величие. Викингите са мислели, че това са следи от колесницата на Тор, теглена от три козела. Като фотограф, снимащ природните явления, исках да се включа в този елитен списък и да потърся колесницата на Тор.

Бях и много развълнуван от възможността да изпробвам новия флагмански D-SLR на Olympus - E-3 – при екстремални условия (много ниски температури). В сравнение с E-1 той притежава много нови и полезни функции и характеристики. Прочетох ръководството за експлоатация, поиграх си и прекарах няколкото седмици преди отпътуването, като снимах нощем с дълга експонация. Бях много впечатлен, не само от резултатите и от голямата полза от всички нови функции, но и от "усещането" за фотоапарата. Твърдо вярвам, че трябва да чувстваш, че даден фотоапарат е точно за твоята ръка.

Шансовете да се наблюдава Северното сияние са много малки. Първо, трябва да отидете в много студена местност далеч на север, където Северното сияние може да се види, след това слънцето трябва да бъде особено активно (слънчевите изригвания да си взаимодействат със земната атмосфера), и накрая трябва да се надявате, че небето ще бъде ясно. Освен това сиянието се наблюдава през зимата, защото през лятото по тези географски ширини няма нощ, а само ден. Прибавете и фазите на луната, която може да разсее сиянието и тогава ще осъзнаете колко много пречки има да видите този феномен.

ДЕН 1
Пътешествието ми започва от Лондон, Великобритания, където се срещам с колегата си Алистър Чапман – оператор, който ще пътува с мен. Ал има дълга и бележита кариера в киноиндустрията. Той ще документира цялото пътешествие.

Отлетяхме през Осло за Тромсьо, разположен на северозападното крайбрежие на Норвегия. Наричан "Париж на Севера", този град щеше да бъде базата ни през следващата седмица, с кратко пътуване до вътрешността, за да придобием реално "усещане" за арктическите условия.

Слънчевите прогнози предсказваха много силна активност по време на престоя ни. Причината за това бе коронна дупка в повърхността на слънцето. Очакваше се изригванията да достигнат върха си през уикенда на нашия престой. След като се справихме с две-три препятствия, остана ни да се надяваме времето да е ясно. Това обаче се оказа най-трудното препятствие. При пристигането си се информирахме за метеорологичната прогноза за следващата седмица. Тя не беше много добра. Област на ниско атмосферно налягане с почти плътна облачна покривка. Ал и аз бяхме доста обезсърчени от тази информация, отправяйки се към едно местно ресторантче, където да обсъдим най-добрата стратегия оттук нататък. Докато довършвахме порциите си, случайно погледнах навън и забелязах, че небето е ясно, напук на местната прогноза. Моментално излязохме, загледахме се нагоре и видяхме небето над Тромсьо, обсипано със звезди. Наближаваше 21 часа. Буквално стигнахме тичешком до хотела, награбихме цялото си оборудване и се понесохме с колата извън града, далеч от изкуствените светлини, които щяха да ни пречат, с надеждата, че ще видим нещо още през първата вечер от престоя ни. Много се вълнувахме. След половин час каране открихме местност без улично осветление и спряхме там. Седнахме и зачакахме, загледани нагоре. И наистина – видяхме как на хоризонта започват да се появяват ивици зелена светлина. Над нас се разливаше истинска цветна река, която ту се усилваше, ту отслабваше. И двамата бяхме поразени и припряно заподготвяхме стативите и фото оборудването. Сиянието не бе особено зрелищно и продължи само час и нещо, но въпреки всичко го бяхме видели още първата вечер – доста добро постижение. Това бе много полезно изпробване на фотоапарати, камери и обективи, с което усъвършенствахме дългата експонация и осветлението. Както се оказа впоследствие, това бе само началото.

Двамата с Ал се върнахме в хотела да премислим ситуацията. В крайна сметка решихме да напуснем Тромсьо на следващата сутрин и да се отправим на изток. Всъщност на 500 км по на изток. Северният район на Финмарк изглежда щеше да се окаже единственото място в цяла Скандинавия с ясно небе. Нищо не става както го планираш!

ДЕН 2
На следващата сутрин се отправихме на изток с надеждата да видим по-ясно небе. През криволичещия, но красив маршрут ни бяха нужни седем часа и два ферибота, за да стигнем до градчето Алта. Пренощувахме там, но облачната покривка не се разкъса. Тази вечер нямаше наблюдения на небето.

ДЕН 3
На следващия ден напуснахме Алта и се отправихме на юг по пръснатите арктически шосета, ужасно студени и заледени, но отворени! Спирахме за по някоя фото сесия, използвайки виещата се край пътя замръзнала река като един хубав фон. Освен това за първи път от няколко дни небето бе ясно и синьо – наистина приятна гледка. След още три часа път достигнахме крайната си цел – близо до Карасьок, Финмарк.

Спряхме до заледения път,  край който имаше само няколко къщички, представляващи поселище, и се срещнахме с нашия домакин Оскар, който щеше да ни съпроводи до базовия ни лагер за уикенда. Прехвърлихме цялото оборудване на една шейна, която теглехме със снегомобил – това бе единственият начин да се стигне до лагера. Пътуването със снегомобила ни отне още 30 минути. Преминавахме през гори, профучавахме по плата и накрая се отправихме към пустошта. Изнурителното пътуване обаче напълно си заслужаваше, както установихме при наближаването на лагера. Посрещна ни малка местност с 5-6 дървени къщурки (една от които щеше да стане наш дом през следващите няколко дни) и една по-голяма постройка, издигаща се на заснежен хълм. Тя представляваше едновременно домът на Оскар, кафенето, барът и всичко останало! Условията бяха далеч от лукса. Вода се черпеше от местния поток, от него се добиваше и електричество, а тоалетните... да не говорим повече. Но местността притежаваше уюта на отдалечено и диво място.

Нашата къщурка бе малка и топла, което бе най-важното. Топлехме се с печка на дърва – най-важното нещо в стаята. Ал и аз моментално разопаковахме багажа, защото трябваше да потеглим със снегомобила в търсене на хубави места за снимане, а вече беше 13 часа. По тези географски ширини започва да се стъмнява към 15 часа! Разказаха ни за издигнато плато на 10-ина минути път с поразителни гледки, така че това щеше да бъде нашата цел. Естествено, се загубихме, докато се опитвахме да открием "следата" на снегомобила и накрая се врязахме с него в двуметрова пряспа. Доста плашещ момент, защото ни отне близо половин час да освободим снегомобила и да продължим. Най-накрая издигнатото плато ни посрещна на 10-ина минути път, както ни бяха казали. То бе сурово, брулено от вятъра и съвършено диво. Гледката оттам бе много зрелищна – на моменти не можехме да различим небето от земята. Впоследствие то се превърна в любимото ни местенце. Да снимаш сред ослепителните снежни простори си е голямо предизвикателство за светломера. Реших проблема, като преместих експонацията на E-3 с няколко степени и превключвах между +0.7 и +1.0, за да контрирам естествената реакция на фотоапарата да недоекспонира. На моменти, в това изложено отвсякъде на стихиите място, вятърът здравата се усилваше и се превръщаше в блъскащ арктически вой. Температурата падна под -20°C, в резултат на което крайниците ни бяха подложени на огромно изпитание. Ръцете ни се вцепениха, не можехме да произнесем и дума и стана почти невъзможно да се работи. Скоро фотоапаратът и обективите се обледиха и постоянно трябваше да ги чистим, макар това да не беше проблем – времето бе много сухо.
Боях се, че искам прекалено много от моя E-3 при тези условия, но той продължаваше да се справя с всички задачи, които му възлагах. Не бих могъл да искам повече.

След час и нещо се върнахме в къщурката и се размразихме, а печката на дърва моментално се превърна в най-добрия ни приятел. Тя ни топлеше, пазеше техниката ни суха, и непрекъснато ни предоставяше горещо прясно кафе. Падането на мрака започва към 15 часа по тези ширини (през февруари) и към 17 часа небето вече бе непрогледно тъмно. Всъщност никога досега не бях виждал толкова черно, незамърсено и обсипано със звезди небе. Звездите бяха много ярки и блещукаха като диаманти. Тази картина бе красива сама по себе си, а 17 часа ни се стори като 22 часа у дома, което отначало бе странно усещане. Ту влизах, ту излизах от къщурката и вдигах поглед към небето, очаквайки първите признаци на сиянието.

Не се наложи да чакаме дълго. Към 19 часа зелените ивици запълзяха над нас по хоризонта, което ни накара трескаво да подготвим техниката си. Застопорихме стативите си в дълбокия до коленете сняг и заснимахме. Беше невероятно зрелище – продължително и вълшебно. Цветните ивици плаваха по небето, трептяха и се извиваха от хоризонт до хоризонт – понякога на тесни ленти, а друг път изпълваха цялото небе. Започна със зелени оттенъци, а после запрелива в целия спектър: червено, розово, жълто и оранжево. Цветовете танцуваха по небето, което сякаш бе оживяло. През целия си живот не бях виждал подобно нещо. О, колко красиво беше! Сякаш се намирахме на снимачна площадка в студията "Дисни"; и за двама ни бе огромна чест, че станахме свидетели на това зрелище.

Снимах на ръчен режим. Апертурата бе малка, минимумът, който позволяваше обективът, и изпробвах различни времена за експонация - между 15 секунди и 4 минути. След известно време успях да изчисля точно интензитета на сиянието и да наглася подходящото време за експонация. Повечето ми снимки бяха на експонация между 30 секунди и 1 минута. Останахме около базовия лагер по време на цялата сесия. Успях да се възползвам от осветените къщички – те послужиха за приятен обект на преден план и се получи много впечатляваща композиция. Снимах няколко кадъра в едно положение, изваждах статива и се местех другаде, като вкарвах в кадъра различна къщурка под различен ъгъл.

Получи се много добре. Въпреки че базовият лагер бе сравнително заслонен, на моменти вятърът все пак се усилваше и хапеше. При тези пориви използвах Стабилизирането на изображението (IS). Освен това вградената обработка по изваждане на тъмните кадри (потискането на шума) удвояваше времето за експонация на всяка снимка. На моменти направо беше отчайващо, защото за експонация от една минута бяха нужни две. Сега ми се иска да съм имал два фотоапарата E-3 и два статива. Изборът на обектив бе лесен. Сиянието изпълваше небето и трябваше да се възползвам максимално от широкоъгълните обективи. 8-милиметровият рибено око и 7-14- милиметровия обектив станаха за мен стандартни обективи. Обичам широтата и яснотата на 7-14-милиметровия обектив, при който изкривяването почти не се усеща. Преди на пазара да се появи 8-милиметровият обектив, той ми бе любимият. След това пътешествие обаче рибеното око застана начело на любимите ми обективи. Употребата му доставя голямо удоволствие и радост. След като свикнах с ефекта "аквариум" и как да боравя с него, Северното сияние вече нямаше къде да се скрие. Яснота на изображението от край до край, както може да се очаква от качествените обективи ZUIKO DIGITAL.
Към 1 часа през нощта сиянието започна да избледнява и небето отново се върна към обичайния оттенък на черното. Двамата с Ал бяхме снимали с фотоапарат и камера в продължение на цели 6 часа. Би трябвало да сме премръзнали от студа и с тотално изцедени сили, но за наше учудване бе тъкмо обратното. Адреналинът и вълнението поддържаха добрата ни форма. Набързо се осведомихме за прогнозата – оказа се, че температурата е -8°C. Едва тогава си помислих за фотоапарата и се удивих как е успял да поддържа функциите си толкова дълго при такива тежки условия. Със сигурност всеки друг фотоапарат би "угаснал" отдавна, но не и този модел от серията E-System. Той сякаш разцъфтя в екстремните условия.

Позатоплихме се в къщурката и с нетърпение свалихме материала си на лаптопите. Първо аз нададох викове на възхищение, когато изображенията се появиха на широкия екран. Не можех да повярвам колко много качествени снимки съм запечатал. Цветовете, композицията и яснотата (като се има предвид ниската експонация) бяха изумителни. Внимателното разполагане на къщурките в кадър наистина придаваше на изображенията вълшебно усещане. Бях много доволен, направо бях в екстаз. Малко закъснял, но също толкова ликуващ вик се разнесе и от ъгъла на Ал, когато пусна видео материала. Той бе не по-малко зашеметяващ и видимо бе уловил цялото вълшебно събитие в движение. Откровено казано, не мисля, че някой от нас успя да заспи тази нощ. Задоволството от постижението и мислите за бъдещите успехи не даваха на клепачите ни да се затворят. Най-накрая физическото ни изтощение взе връх и аз се пренесох в света на норвежките легенди.

ДЕН 4
На следващия ден се събудихме в странния сумрак на ранното утро. В страна, която преминава от 24-часова нощ към 24-часов ден през всички сезони, определено се изисква малко време, за да свикнеш. След като заредихме батериите с една закуска, Ал и аз се качихме на снегомобила заедно с нашата техника и се отправихме към платото, за да видим какво става там. Докато се изкачвахме, мразовитият повей на северния вятър започна да щипе здраво лицата ни. Беше вледеняващ. Щом стигнахме върха, ни посрещна виелица. Сухият сняг се завихряше от вятър със скорост 50 км/ч и се носеше хоризонтално по платото, като не ни даваше възможност да се насладим на вчерашната гледка. Благодарение на вледеняващия вятър температурата бе паднала под -20°C. Идеални условия за няколко снимки! Никак не ми беше лесно да закрепя статива здраво на земята, толкова силен беше хапещият вятър. В крайна сметка успях да закрепя моя E-3 и използвах 50-200-милиметровия обектив за няколко кадъра с увеличение, показващи как Ал снима с видеокамерата. Беше клекнал на земята, насочил камерата към снежната виелица. Фокусирах обектива върху него и гледах как снегът изпълва кадъра, полепвайки по тялото и камерата му за секунди. Пълно снежно заслепяване! В такива условия стабилизацията на изображението се представя много добре, елиминирайки клатенето на фотоапарата – а такова изобщо не липсваше! След известно време вятърът поотслабна и пред нас се появи хоризонтът. Сменяйки обектива с 8-милиметровия рибено око, започнах да щракам, завъртайки бавно тялото си при всеки кадър. Целта бе да заснема 360-градусова панорама на арктическата пустош. "Какво удивително място", помислих си аз.

Не след дълго краткотрайната дневна светлина започна да отслабва и отново се подготвихме за вечерното представление. Небето се бе изяснило и отново бе кехлибарено черно. Решихме да вечеряме рано, за да сме готови, ако ни бъде предоставено още едно маратонско зрелище. Сега беше 17 часа и докато вървяхме през поселището, отивайки на вечеря, внезапно спряхме в изумено мълчание. Небесата вече се бяха изпълнили с цветове. Представлението бе започнало... по-рано! Забравили за вечерята, се върнахме на бегом в къщурката и веднага приготвихме техниката за действие. Тази вечер сиянието изглеждаше по-наситено и отново изпълваше небесата с пъстроцветни ивици, виейки се като змия във въздуха над нас. В един момент се появяваше на хоризонта и се взирахме надалеч, а в следващия се озоваваше директно над нас, и цветовете почти изличаваха черното. Тази вечер реших да опитам нещо по-различно с фотоапарата. 8-милиметровият обектив рибено око бе прикрепен към фотоапарата E-3 почти през цялата вечер. Наситената яркост на сиянието ми позволи на моменти да намаля времето за експонация до 30 секунди, но като цяло средната дължина беше 1 минута. Стабилизацията на изображението (IS) и потискането на шума (NR) бяха включени, а температурите бяха малко по-поносими тази вечер – около -4°C. Докато снимах с E-3 на статива, извадих и моя E-1, сложих му 7-14-милиметровия обектив и започнах едновременно да снимам и с този фотоапарат. Работех под различни ъгли и натрупах купчинка сняг на земята, поставяйки фотоапарата отгоре. E-3 обхващаше едната половина от арктическото небе, а E-1 - другата. Докато единият фотоапарат извършваше потискане на шума NR, другият запечатваше обекта. Така успях да използвам максимума на снимачния си потенциал.

След няколкочасовото представление двамата с Ал решихме, че няма да е зле да се отдалечим от лагера със снегомобилите и да заснемем сиянието от платото. Буквално нахвърляхме всичката си техника отзад на снегомобила и отпрашихме в мрака. Наблюдаването на Северното сияние, докато се носехме със снегомобила през арктическата пустош, бе неземно изживяване. Отражението на цветовете в снега създаваше многоцветна писта. Беше много зрелищно. Прекарахме цели няколко часа на платото, запечатвайки зрелището. Панорамният изглед от тази точка бе поразителен. Ужасно се радвам, че решихме да заснемем представлението и от друга гледна точка. Реката от цветове се носеше от единия край на хоризонта до другия. Слава богу, че разполагахме с качествени широкоъгълни обективи!

Близо седем часа след като "aurora borealis" грациозно бе изплувало на хоризонта, то се стопи и черното отново завладя всичко. Какъв поразителен контраст. Върнахме се в къщурката, свалихме материала на лаптопите, но физическото изтощение си каза думата. Тялото ни бе на едно място, а умът ни – на друго. Спешно се нуждаехме от един здрав сън.

ДЕН 5
На следващия ден си стегнахме багажа, сбогувахме се с домакина и докато се отдалечавахме от лагера със снегомобилите, се замислих над преживяното тук. Разсъждавах за легендите и за това как викингите са сравнявали сиянието със следи от колесницата на Тор, теглена от три козела. Вече разбирах какво са имали предвид. Можех да си представя стадо кози, подскачащи по небето над нас, оставяйки след себе си следа от светещи цветове. "Aurora borealis", по-известно като Северното сияние: "Не можеш да начертаеш с молив, не можеш да нарисуваш с бои и не можеш да опишеш с думи цялото му великолепие."

Цели осем часа по-късно пристигнахме обратно в Тромсьо – първоначалната ни дестинация. Отново в цивилизацията, при трафика, светлинното замърсяване и неприятния уличен шум. Какъв шок за нас, след прекараните няколко дни в пустошта. По една ирония, докато се прибирахме в хотела, група английски туристи тъкмо се бяха върнали от екскурзия с цел да видят Северното сияние. Научихме, че са ги закарали с ферибот на един фиорд наблизо, но не са видели нищо, освен облаци. Ал и аз едва сподавихме ехидните си усмивки. Не посмяхме да споменем за вълшебното си преживяване. Май трябва да влезем в туристическия бизнес?

Последни думи за техниката и експонацията: всички нощни експонации при снимките на Северното сияние бяха с времетраене от 30 секунди до 4 минути. Беше изключително трудно да получим контраст и яснота на изображенията. Апертурата бе сведена до минимум: 1:3.5 на 8-милиметровия рибено око, 1:4 на 7-14-милиметровия обектив, с включени Стабилизация на изображението и Потискане на шума. NR обаче удвои времето на експонацията.

Фотоапаратът Olympus E-3 и обективите му бяха поставени на доста екстремни изпитания по време на това пътешествие. Заради температурите под -20°C, снежната виелица на моменти и продължителното снимане в студа, фотоапаратите се покриваха със сняг и лед. Много често ръцете и краката ми се вкочаняваха; снимането в тези условия бе доста трудно и болезнено. Техниката обаче се държа безупречно. Студът и ледът не й попречи и това ми позволи да си свърша работата. Батериите свършваха малко по-бързо от обичайното (както може да се очаква при такъв студ), но почти не го усетихме, защото фото сесиите ни се увенчаха с пълен успех. Околната среда бе много сурова, както и обектите, които снимахме, но имах най-подходящата за тези условия техника, която си свърши работата превъзходно.

Дайте ми още подобни преживявания, искам да се върна там!

Марк Хъмпидж

 
Марк Хъмпидж
Страстта на Марк да фотографира природните стихии започва в средата на 90-те, след като остава силно заинтригуван от няколко документални филма за бури и торнадо. Тогава той открива професията преследвач на бури.

Марк развива уменията си на фотограф от нулата чрез дълга практика. Като малък винаги искал да държи фотоапарат и се занимавал любителски с почти всички жанрове в дните на 35милиметровите ленти. Той прегръща дигиталната революция от самото й зараждане, а за щастие снимането на природните стихии му предоставило уникално предимство. В работата му най-важното е да уловиш мига, и той се самообразовал усърдно по темата. Несекващите му усилия му помогнали да се нагоди към непрестанно променящи се условия на Майката-природа. Той твърди, че при нея няма гарантирани снимки: бързата реакция решава всичко.

Марк оглавява AFEW Ltd, компания, специализирана в природна фотография и медийни услуги. Започнал е да снима цифрова фотография с Olympus E-10. Естественото развитие довело Марк до останалите продукти от серията Olympus E-System.

"Понастоящем снимам с изумителния E-3 и превъзходните обективи ZUIKO DIGITAL по стандарта Four Thirds. За моите приключения имам нужда от фотографска техника, която да издържа и при най-тежки условия. За мен най-важно е да имам качество, производителност и здрава фотографска техника, устойчива на природните стихии. Вече изложих E-3 на някои доста екстремни условия, включително и неотдавнашните снимки в Арктика. Той се справи безупречно."

В момента Марк се е заел с мащабен проект за сезон 2007/2008 г. Той е обединил усилия с телевизионния продуцент Алистър Чапман за "Проект Природна стихия" – серия онлайн филми, фотографски дневници, блогове и подкасти, показващи урагани, торнада, вулкани, пустини, Северното сияние и други възхитителни природни картини. Посетете "Проект Природна стихия"  (The Elemental Project) на адрес www.elementalproject.com.