От Витлеем до Голгота по стъпките на спасителя

Светите места. Пътят на вярата.

Фотографии: Румяна Николова и Николай Генов

Само допреди век и половина поклоненията до свети места били една от главните причини човек да тъгне на път. Днес туризмът има други мотиви, свързани със стремеж повече да заситим тялото, отколкото душата. Но ние винаги сме се чувствали привлечени от местата, където хората са насочвали духовната си енергия, в които са търсели упование и надежда за нелекия си земен път и отговори на въпроса защо са на този път. Така постепенно запълнихме нашата пътна карта с много поклоннически маршрути, озарени от рзлични богове.

Сега мидените черупки, кръстчета и какви ли не други амулети висят в домапния кът с реликчи от многобройните ни поклонения, за да ни напомня, че все още сме по Пътя и следваме вярната посока.

Още от древността този град e свещен за три религии. За евреите Йерусалим е храмовият хълм, където Бог се почита с жертвоприношения, мюсюлманите вярват, че там Мохамед се въздигнал на небето, за да получи напътствия как да се молят мюсюлманите, а за християните пък е мястото, където е разпнат Христос.

Дори и преди две хилядолетия, много преди да се родят Исус и Мохамед, този хълмист град бил свят и за него са се водели войни. Той крие множество тайни. Може би най-голямата загадка е съдбата на скрижалите от Джебел Муса, които Моисей донесъл тук. От ХІХ в. археолози търсят изчезналия преди хилядолетия кивот, в които се пазел Завета.

Някога Аврам, чийто образ познаваме от изображението в лявото крило на шартърската катедрала, пръв от еврейските патриарси провъзгласил, че Бог е един. И когато този Бог му заповядал да напусне родния си град Ур, той тръгнал към пустинята Негев и намерил хълма Мория, под който по-късно щял да възникне Йерусалим, а Давид щял да го превърне в столица.

Стояхме на терасата Dominus flevit на Елеонския хълм, където Христос плакал за Йерусалим, предвиждайки, че камък върху камък няма да остане от него. Едно от най-светите места за човечеството, което наистина е било застигано неведнъж от пророчеството на Спасителя, блестеше под утринното слънце с десетки кубета, камбанарии, минарета и... кулокранове.

Там някъде на върха на хълма, където Авраам се готвел да жертва сина си Исак, за да докаже предаността си към своя Бог, се е издигал величественият Соломонов храм. Строителството му цяло хилядолетие преди да се роди Христос, струвало огромни средства. Сградата била обкована със злато и се виждала отдалеч. Сега на това място блести златният купол на джамията Ал Акса. Малко по-назад две скромни сиви кубета бележат мястото, към което от хилядолетие текат поклонническите реки на християнския свят. Божи гроб!

Светите земи открай време са фокус на християнските поклонения. Тук се родил Христос, тук преминал почти изцяло земният му път, тук бил разпнат, възкръснал и се възнесъл. Това място избрал Бог, за да слезе на земята и да се яви на човеците като богочовек.

В базиликата Свети Сион (Трапезарията) беше пълно с поклонници, макар и това място да не е оригиналният адрес на Тайната вечеря. През ІІІ в. след римските разрушения тук била построена малка църква, която после три пъти била изгаряна, докато я възстановили кръстоносците. По времето на османското владичество мястото било под охраната на мюсюлманите. Те му се покланяли, защото го считали за гроба на цар Давид, докато накрая го превърнали в джамия.

В горната част на храма има зала с няколко купола, поддържани от колони. Вярващите са убедени, че тук е била прочутата Тайна вечеря. След нея Христос и учениците му тръгнали за Гетсиманската градина на Елеонския (Маслиновия) хълм. В тази градина и днес са живи няколко стари маслинови дървета, свидетели може би на онези съдбовни събития. Храмът "Страстите Господни" при градината е построен чак през ХХ в. на мястото на някогашен значително по-стар. В него е запазена част от скалата, където Божият Син се молил, преди да бъде заловен от въоръжения отряд, обвинен в богохулство и после предаден на Пилат Понтийски. Там ще ви покажат дори отпечатъци от стъпките на Спасителя.

Църквата на Божия гроб - централният храм на християнската религия, обаче е малко разочароващо притисната между околните сгради сред лабиринт от тесни улички, изпълнени със стотици предимно мюсюлмански дюкянчета, търгуващи с християнски символи. Твърди се, че Божи гроб е на истинското място на приковаването на кръста, погребването и възкръсването на Христос. Храмът неколкократно е бил разрушаван. Сега видяхме архитектурна еклектика от различни стилове. Срещу масивната порта, върху която 1854 г. се беше подписал и „Нетко от Копривщица”, поклонници се бяха проснали по очи върху плочата, където тялото на Исус било помазано след свалянето от кръста.

По стълбите нагоре е църквата на Голгота. Половината се поддържа от францискански римокатолически монаси, а другата - от гръцки православни свещеници. Под олтара има окован с метал отвор. Протегнали ръка, докоснахме скалата отдолу. Не е автентичният хълм. Навремето римският император, за да унищожи мястото, където се покланяли неверниците християни, наредил върху него да построят храм на Венера – нали и техният Бог бил любов! Следващият управник пък се разпоредил всички постройки на това място да бъдат съборени, мястото да бъде заравнено и да бъде оставена само част от скалата с три дупки в нея, където се твърди, че били забити трите кръста.

В основното помещение на ротондата е самият Божи гроб. От стари щампи се знае, че гробницата винаги е била такава. От времето на британския мандат са останали железни релси, които стягат снагата й отвън, за да я укрепят след едно земетресение. Тази уж временна мярка си стои вече 80 години. Пред гробницата винаги гори огън, от който и ние си запалихме няколко снопа по 33 свещи и ги угасихме в калпачето отгоре. Така всеки отнася в родината си и на близките си от свещения огън, дори да не е палнал свещичка на самия Великден.

Божият гроб е кондоминиум – съвладение на различни църкви. На гърба му има малко коптско параклисче, където докоснахме част от живия камък на гроба господен. После влязохме през ниския свод в гробницата и се поклонихме пред саркофага. Свещеникът на прага разбираше святостта на този миг, но не можеше да ни остави повече от минута-две вътре – през целия ден около гробницата се виеше многолюдна опашка от поклонници от всички раси.