Изложба фотографии на ЦЕЗАР ПИМЕНТЕЛ - “България, която моите очи искат да видят”

Когато светлината се отразява от някакъв предмет, тя се разстила във всички посоки.
Да уловиш с отворени очи хората и да създадеш чрез тях фотография, означава да изживееш за една секунда онова, което си бленувал, за да бъдат експонирани, скоро след това, като сътворение („изкуство”) линиите, начертани от едно съзнание, бленуващо да мечтае през различните погледи.

Изпитваме блян и привързаност към всичко около нас, фотографията закриля мечтите и ги съхранява, извайва линиите на една вечност, която след години можем да върнем в спомените си като нещо, което е било изтрито в паметта, но е запазено под формата на естетизиран еталон.
Съзерцавайки спомените, можем да придадем смисъл на онова, което самите ние изграждаме и разрушаваме. Ние сме източник на бляновете си, раждаме се, за да търсим смисъл и умираме в търсене на този смисъл. По време на това пътуване се стремим да наблюдаваме всичко около себе си чрез сетива, които не се свеждат до един поглед, а до множество погледи.

Когато обследвам фотографиите се губя, гледайки едно пътешествие, което отнема няколко секунди или минути. Тази яснота се реализира, когато другите хора имат същото желание - да открият този уникален момент, който фотографираните хора преживяват.

„Да снимаш е нещо повече от това да гледаш във визьор, да насочваш апарата и да щракаш. Аз живея, като правя снимки без фотоапарат. За да бъдеш фотограф, трябва да тренираш очите си и да оставиш съзнанието си отворено за висшето разбиране". Тези думи обясняват търсенето ми през непознатите очи, човешкото лице е само лице по средата на пътя на човешкия поглед. Различните аспекти са просто оптичните плоскости на една леща от човешки погледи. Желанието за сътворяване е по-голямо и важно от фотографското оборудване - то е само инструмент, използван за завършване на идеите.

Да използваш културата като оптична леща, през която да наблюдаваш света, означава да съзираш отделни цялости по целия път, който си изминал. Заминавайки си за Бразилия, за България нося в себе си днес един образ, на който ме научиха погледи, различни от моя, и един поглед, влюбен в чистата поезия да съзерцавам онова, което ми показват. В нито един момент не съм обособявал различните погледи. Сега оставям прелюдията на разкритието и от тук нататък наблюденията са на всеки един от вас, а не мои.
 

Семплият произход на това, което сме, е обследваното. Тази дума е заредена с енергията на това, което аз самият търся -  да стоя и гледам, да изследвам. Гледам напред, вътре в нещата, които изглеждат далечни.
Чувствам, слушам.
Искам живот.

“Живея мечтаейки, мечтаейки, мечтаейки, без край”... Виждам на твоето лице любовта - онази на един мечтател. Луд съм да гледам теб, само за един миг. Винаги мисля - ако още един път в живота мога да повторя този миг – фотографиран в съзнанието... Губя се мислейки, и мисля понякога, че фотографирах този миг, с един поглед - този мой семпъл поглед влюбен, да те гледам.  Нямам срам да плача, да се смея, и това не е слабост, а една емоция... един любовник - патетичен толкова, колкото мен.

Игри на момче...
Аз съм това което съм и не съм...
На плажа бях риба от толкова време, което прекарах там...
Седейки на пясъка от рано се научих да обследвам и мечтая...
Както детето мисли, че е единствено и безсмъртно... Когато аз бях дете си представях, че моята майка е купила всички хора около мен, които са роботи, кукли...

Мисля за тези спомени и образи с голямо желание да разбера какво са си мислили всички други.
Желая да се гмурна в мислите на другите.
В твоите мисли.

Когато седя на пясъка, съм един гуруса (бял рак, който се среща само на плажовете в Бразилия) - две очи отворени, любознателен за нови култури. 
Влюбен съм в момента – този момент на среща с различни хора.
Щастието е една невинна усмивка, показваща ми света. Свят, изпълнен с лица, нарисувани от живота. И аз мога да гледам вътре в очите, без да моля за разрешение или едно просто извинение.

Слушайки боса нова на Том Жобим и посрещайки вдъхновението от поезията на Винисио Де Мораес, открих, че фотографирането е една поезия. Тази поезия, заедно с композирането на погледа както Тиаго Сантана, са завършек в моето търсене в изкуството да фотографираш.

Идвам от старо селище (Vila Velha), където светият дух (Espirito Santo) танцува Конго (традиционна музика от Еспирито Санто-Бразилия) свирено на Casaca (музикален инструмент), и откъдето е родена културата, която нося.
От страна на  новия свят се научих да бъда това, което съм: Цезар Алберто Сантос Пиментел, на 26 години, занимаващ се с реклама и фотография. И учещ се от всичко по малко: от поезия до изкуството да се научиш да пиеш кашаса (традиционно бразилско питие – ракия), да  фотографирам по моя “стар” начин - на филм и страстта от простото виждане и обследване.

                                                                                                                                                                   Цезар Пиментел

Изложбата “България, която моите очи искат да видят” е провеждана два пъти в Бразилия през 2008 година – в „Студио 40”, включваща среща с автора и дискусия (vernissage), и UVV-Университет Вила Веля-Бразилия, включена в рамките на фестивал за Фотография.

В приятна атмосфера с чай, курабийки и музика в стил bossa nova, ще можете да се запознаете със света на бразилеца Цезар Пиментел – светът, който го заобикаля, и светът, вътре в него.

Изложбата може да бъде видяна от 13.01.09 до 31.01.09 в Чаена къща
 „Чай във фабриката” в София на ул. „Бенковски”-N11,  между 10.00 и 19.00 ч.