Дългата история на двама души и краткият път на едно съвременно общество

Тази статия е част от авторския проект на Антоан Биожинов, който през 2009 г. в продължение на месеци обикаля из страната и посещава местата, където живеят и работят малките хора, като ги снима и взима интервюта от тях.
Периодично са публикувани статии в списание “За хората”.  А снимките са представени в изложба - вижте повече ТУК

Георги Гетов. Малкият човек и другите

Вторачени в малките ежедневни битки за оцеляване, не забелязваме почти нищо друго около себе си. Всичко наоколо е просто пейзаж.

Замислял ли си се защо повечето хора с увреждания, които срещаме, живеят на границата на обществото? А тези, които са избрали по-трудния път – да заемат своето място, да защитят своите позиции и отстояват своите права и достойнство, по ред причини не се показват на публични места – преградата от безразличие, досада и на моменти неприязън, в която се блъскат. Чисто техническите затруднения, които правят невъзможно извършването на съвсем прости действия като пазаруване, достъп до здравни заведения, държавни и общински сгради, ползване на градския транспорт. Затова, ако се опитаме да установим контакт и да погледнем отвътре ежедневието им, ще срещнем недоверие и много резерви. Една от маргинализираните от обществото ни групи е тази на малките хора. Това, което можем да направим заедно, е да ги погледнем с разбиране и всеки да помогне с нещо – от законодателите до обикновения човек на улицата. Така че те да се почувстват уютно не само вкъщи, а и навън – между нас.

Зимата си отива. В началото на март, след няколко разговора, в един късен следобед преминавам моста над Захарна фабрика и успешно се замотавам в кишата между олющените ведомствени кооперации. Тази, която търся, е без номер (паднал е с мазилката), но все пак я откривам. Небето се смръщва и отново завалява косо ситен сняг. На четвъртия етаж вратата ми отваря възрастна приветлива жена. Веднага се представя като Венета, бабата на Галя. Разговорът потръгва. Запознаваме се с Георги и Галя, които след по-малко от два месеца ще се оженят. В този дом трудности има и в простите делнични неща, но атмосферата е позитивна.

Георги започва разказа си: “Моята история е много дълга... роден съм нормално, през 1949 година, скоро след войната, но с рахит. Фонтанелата на черепа се затворила по-бавно и родителите ми се уплашили... Лекарите решили да ми дадат витамин Д за втвърдяване на костите. Обаче объркали дозата, дали много повече, което втвърдило скелета за много кратко време, протекъл процес на задържане на растежа. И костите станали чупливи, още на няколко месеца съм получил остеопороза, започнали фрактури, деформации. Лекарите не ми давали много шансове, казвали, че ще живея най-много 3-4 години. Както и да е, прескочил съм тази възраст. След това ми дали 7-8, максимум 12 години; и тази възраст съм прескочил с Божията помощ и така досега. Бях на лечение в чужбина. Родителите ми направили рентгенови снимки на всички кости и чрез колеги на майка ми потърсили връзка с лекари от цял свят. Изпратили копия до Япония, САЩ, СССР (тогава), европейските страни. Получили отговор от три места – Швейцария, Япония и САЩ, че там могат да направят нещо. Решили да опитат в Швейцария. Макар и трудно, през 1960 г. (тогава на единайсет) ме пратиха в Швейцария в детската болница в Базел. Там един професор имаше собствен метод на лечение: за да заздрави костите и преодолее остеопорозата, прави присадки от здрава кост. Направиха ми една пробна операция с цел да се разбере дали въобще организмът може да понесе присадка. Пробата се оказа положителна, организмът я прие нормално, но за съжаление вече станах на 12,5 години. Казаха, че е опасно да се продължават хирургическите интервенции, защото навлизам  в пубертета. Трябваше да минат три години и да отида отново. Тогава обаче нашите власти абсолютно забраниха да замина. Минаха няколко години в напразни опити и тогава проф. Балчев, почина вече, много голям хирург, каза, че ще ме лекува по друг начин. Избра най-кривото място, дясната подбедрица. Тогава не можех да ходя, бях на инвалидна количка. Неговият метод на нормален език представляваше следното: нарязване на костта на филийки и сглобяване така, че да може да се получи права линия и нанизването им на платинен шиш. По този начин ми изправи дясната подбедрица, получи се що-годе права линия на краката и след година и половина възстановителен процес през 1967 за първи път стъпих на крака. С патерици, разбира се. Бях на 18 години. През 1968 постъпих в МЕИ, и то редовно, нашите искаха задочно, но аз се опънах. Баща ми взе един Запорожец и ме караше с него до Дървеница, там беше Факултетът по съобщителна техника. Първите години идваше да обядваме заедно и да ми помага да се преместя, кабинетите бяха в различни сгради. След това поукрепнах, почнах да се движа и по стълби и там, където се налагаше бързо преместване, колегите ми правеха столче с ръце и така изкарах следването. Заради състоянието ми ме освободиха от разпределение. Понеже майка ми работеше в телефонен завод, говорихме да ме приемат в секция Кибернетични системи. Там попитаха – хубаво, ще го приемем, но как ще работи? Уверих ги, че ще идвам на работа. Добре, ами ако някой ден не може да дойде и направят проверка от Инспекцията по труда, какво ще правим? Идете при шефа на профсъюзите – беше 1974 г. Баща ми отиде там и издейства писмо, че ми се разрешава да работя на свободен режим. Това писмо си го носех винаги в себе си, макар че не ми се наложи никога да го ползвам. Всеки ден ходех с помощта на баща ми, изкарах първата година на трудовия стаж. През 1975 година взех книжка. Станах шофьор и вече почнах да си карам сам колата (ЗАЗ-а), с един приятел му сложихме по-висока седалка, удължени педали и ръчно управление за съединителя. Оттогава смених три коли, не ми се е налагало да ползвам обществен транспорт. Сега, между другото, ползвам и общински транспорт за хора с увреждания, в понеделник ще отида с него на конкурс за хора с увреждания в държавната администрация.”

“И как се развиха нещата след това?“, питам.
„Завърших програмиране, то най ми допадна. В изчислителния център се занимавах с това. Не беше съвсем по специалността, там работих от 1974 до 1976. След това постъпих в Института по съобщителна промишленост. Там се явявах на конкурси за научен сътрудник. Стигнах до 1-а степен. И така до промените, след това вече никакво развитие – всичко замря. После колегите масово започнаха да напускат, да си правят фирми. Аз останах до 1998 г. Назначиха ме началник-склад на цялата техника на института. Бяха около 150-200 компютъра, някои работещи, и аз ги подготвях за разпродаване, за търгове. Програмист съм, но там усвоих и хардуера. В момента поддържам сайтовете на фондация Достоен живот. Имам сертификат за преподавател по Miсrosoft office – Word, Excel.“ Георги има 12 публикации в специализирани научни периодични издания, авторски и в колектив.

“Имаше ли някакви проблеми от това време с хората? Виждам, че въпреки трудностите си успял да се наложиш в областта си и да защитиш правото си на равни шансове?“
„Да, един случай, който е много неприятен. Този факт ми стана известен години след като се беше случил. Още когато бях в института и кандидатствах за научен сътрудник, на няколко пъти ме късаха. Без някакви особени причини. Приеха ме чак на третия път, това беше някъде през 1982-1983 г. Чак през 1998, 15 години след това, разбрах каква е била причината. Ако в института заемаш някаква по-висока длъжност, имаш излизания в чужбина. И ще изложа страната с моето физическо състояние. Разбрах го от колежка, която тогава е била в “личен състав”. Каза го, когато всичко беше отдавна минало.“

Нова надежда

След промените Георги участва в управителните органи на различни неправителствени организации, занимаващи се с проблемите на хора с увреждания. Вярващ християнин е. През 1995 на конференция на Християнската асоциация на хора с увреждания Нова надежда се запознава с Галя. Почти всяка година се виждат на конференциите, организирани от асоциацията, но едва миналата година решават да се съберат. Галя
(Галина Динкова Гетова, родена през 1974 г.) е с увреждане вследствие на боледуване от детска церебрална парализа. Има бакалавърска степен от Висшия евангелски богословски институт, филиал Стара Загора, защитена през 2004 г. От края на март 2009 работи като компютърен оператор в асоциацията. През октомври миналата година се премества в София при Георги заедно с баба си Венета.

“Проблемите на инвалидите започнаха бавно да се решават едва сега, след като станахме член на Европейския съюз. Какво мислиш по въпроса, с какви трудности се срещаш?“
„Скоро ходих да си платя данъците. И служителката на гишето, понеже то беше много високо, не пожела дори и да стане, за да ме види кой съм. Трябваше да помоля един гражданин да ми подаде документите и съответно да ми ги върне обратно.
Въобще не мога да ползвам обществения транспорт. С тези огромни, високи стъпала. Задължително трябва да съм с придружител. Затова навсякъде се придвижвам с кола. Обществените сгради – не става въпрос само за министерствата – най-обикновени магазини, дори болници, нямат парапети на стълбите. Трудно ми е, мога да ходя по стъпала, но трябва да има парапет, да се хвана някъде, защото съм и с увреждания, не само с нисък ръст. А съм срещал и доста високи стъпала, които не мога да преодолея. Още един проблем – с банкоматите. Много са високи и се принуждавам да вляза в офиса на банката. С Галя имаме един лично наш проблем, тъй като живеем в жилище на четвъртия етаж. Сградата е без асансьор. Парапетът на стълбите го направих за собствена сметка. От общината не пожелаха да дадат нито лев за това (а има клауза, че общината може да плати до 600 лв. На хора с увреждания, за да си направят подобрения). Но те казаха – щом е извън дома, не можем да платим. Искаме да направим някакъв външен асансьор. Говорих с няколко фирми, казаха, че е много скъпо – 40-45000 лв. Не искам никаква електроника, един обикновен хаспел, който да е по-защитен. От тия за строителни материали. Други пък казаха – може да се направи нещо за 10-15 000 лв., но и това не е малко...“

Ако човек приема трудностите като задача, която трябва да се реши, а не ги превръща в трагедия, може да живее с тях и с надеждата, че ще промени нещата. Случаи като този на Георги вдъхват вяра в силата на човека, но и на обществото.