Личности – символи на ХХ век, като Алън Гинзбърг, Марчело Мастрояни, Андрей Тарковски, ще оживеят в изложбата на грузинския фотограф Юрий Мечитов. Цели 12 години той документира приятелството си със знаменития режисьор Сергей Параджанов и неговите впечатляващи срещи. Мечитов пристига у нас специално за изложбата „Сергей Параджанов: Homo Liber”, част от програмата на София филм фест.
Фотографиите, включени в изложбата, са придружени от кратки истории. Вижте някои от тях:
1981
Точната дата на снимката е неизвестна, тъй като съм снимал на цветен диапозитив, а за диапозитивите не бях измислил система на датиране. По-скоро е през есента на 1981 година. Параджанов си сложи клонка с нарове на главата и започна да изстисква сок от нар, точно както го правеха монасите във филма „Саят Нова”. Той образно подчерта разликата между грузинците и арменците. Според него грузинците приличат на чепка грозде: зърната са и заедно, и поотделно. А арменците са като зърната на нар, плътно се притискат едно в друго, вследствие на което нямат никаква свобода, а съответно и артистичността, която носят грузинците.
06 януари 1982
В квартирата на старите приятели на Сергей – Нели Долидзе и Юри Барабадзе, станах свидетел на необичаен диалог. Край масата, сервирана за чай, седяха трима, двама велики – Андрей Тарковски и Сергей Параджанов, а също и съседката на Сергей – Русико, бивша танцьорка. Сергей: „Ти, Андрей, си несъмнено талантлив режисьор, много талантлив, но... не и гениален”. Лицето на Тарковски прие въпросително-заинтригувано изражение. „Защото не си хомосексуалист и никога не си бил в затвора”, разясни Параджанов.
Октомври 1983 година, Давид Гареджа Работен момент от снимките на филма „Легенда за Сурамската крепост”. Чакаме актьорите. Кучетата са вече готови. Снимачният екип също. До Сергей седи неговият приятел, актьорът Додо Абашидзе, изпълняващ две роли във филма. Зад камерата – операторът Юрий Клименко, на когото често му идваше до гуша от необуздания режисьор, да се разбереш с добро с него беше просто невъзможно.
Ноември 1983 година, Давид Гореджа
Сергей Параджанов в позата на многоуважаемия пролетарски вожд Ленин командва парада – снимачния процес. В далечината се виждат очертанията на манастирския комплекс Давид Гореджа.
Април 1985 година
След два месеца снимки в Музея за изкуства на Грузия снимките на филма „Арабески на тема Пиросмани” продължиха на открито. Сергей избра място в покрайнините на Тбилиси с изглед към бели жилищни блокове. Те не можеха да попречат на стилистиката на маестрото, както не попречиха и съвременните кораби в пристанището на Баку. Параджанов удивително грациозно съвместяваше режисурата с професията на хореограф.
10 декември 1985 година
Както обикновено, привечер се отбих у Параджанов и заварих там едно забавно старче. Обясниха ми, че това е самият Алън Гинзбърг, известният американски поет и идеолог на хипи движението. Параджанов успешно го беше декорирал с нещо новогодишно. Гинзбърг пя и свири на малък клавирен инструмент, а Сергей опитваше да му припява. По такъв удивителен начин се бяха сближили тези двама толкова различни мъже.
18 юли 1986 година
Параджанов, сниман със своя съсед, приятел и главен герой в бъдещия филм „Ашик Кериб”– Юри Мгоян. За тази снимка бях добре подготвен – средноформатна камера на статив, рядък по онова време рол филм „Кодак”, почти студийно, макар и самоделно осветление.
4 август 1986
Едно време в Тбилиси никой не заключваше входната си врата. Постепенно криминалната ситуация се променяше в не добра посока и Сергей беше принуден да заключва сам себе си зад желязна решетка през нощта, благоразумно оставяйки вратата широко отворена. Параджанов живееше на последния етаж и нагорещеният от слънчевите дни покрив спираше нощната прохлада. Така или иначе, заварих един изключителен режисьор, похапващ кисело мляко…
13 март 1988
Наложи се да чакам дълго Марчело Мастрояни. Вече започваше нов ден, готвех се да си тръгвам. Но изведнъж в началото на улицата се появи група хора и тръгна към нас. Русико, съседката на Сергей, буквално се хвърли на врата на Мастрояни с писък „Марчело!”. Започна невъобразимо оживление – съседите излязоха на улицата – и млади, и стари, много от тях със сладки в ръце, за да изразят уважението и възхищението си към застаряващия кумир от тяхната младост. По-късно Мастрояни сподели, че с такъв възторг са го посрещали само в родната му Италия. Параджанов без умора веселеше гостите, макар че Марчело беше в леко минорно настроение. По-късно разбрах, че тогава е преживявал тежко неполучения „Оскар” за главната роля във филма „Очи чорние” на Никита Михалков.
