Монголия - страната на самотните ездачи

Разказ на Николай Генов за пустинята Гоби

Фотографии: Румяна Николова и Николай Генов

(за по-големи изображения и текст натиснете върху снимките)

Никъде духът ми не се е чувствал така свободен, както в Монголия. Пътувах в тази безбрежна земя, сякаш в оживелите си сънища. Единственото човешко присъствие в този рай усещах при някоя случайна среща със закъснял по пътя ездач или в тънката струйка дим в далечината.

Че всичките разпръснати из степта юрти принадлежат към един и същи свят можеше да се разбере единствено като се погледне от някое високо място. Тогава се виждаше как ги свързва криволичещият меандър на някоя рекичка.

Неусетно пътят ми из Монголия се оказа доста дълъг. По него най-силните ми преживявания бяха в Гоби. Пустинята е проверка за човешката издържливост. Едно от най-суривите кътчета на земята. Там се научих да долавям в стоновете на вятъра песните на монголските девойки.

Случи се така, че прекарах година сред безбройните чудеса на Монголия - Страната на самотните ездачи. Най-силно там ме впечатли Гоби. Когaто тръгвах за тази страна, всичко, което знаех за нея, едва ли надхвърляше куплета на песента, в който се пееше, че само в пустинята Гоби имало вечно лято. Всъщност бях чувал и измислици от сорта, че монголците били конфликтни и жестоки, че жените били грозни и кривокраки, че там нямало какво да се яде...

Още с пристигането си в Монгол Улс, както монголците наричат своята страна, разбрах, че тя е океан от меки, красиви планини, наредени една след друга до безкрая, които ми приличаха на налягали една след друга невъзмутими голи девойки. Постепенно усетих, че никъде на земята духът ми не се е чувствал така свободен. Пътувайки, витаех сякаш в оживелите си сънища.

Гоби и Сахара са синоними, защото Сахара също означава пустош, но на езика на туарегите.

Гоби заема една трета от Монголия. Тя е в центъра на Азия и е неповторима с уникалната си природа. Представях си я като екзотично и мистично място, преди да разбера най-важното - няма една Гоби, а много видове Гобийска пустош - планини, степи,  каньони, солени езера, дефилета, реки, дюни и огромна ненаселена територия. Всяко от тях си има отделно име. Дори и когато става дума за пясъчна или каменна пустиня, но само заради цвета на пясъка или камъните названието е различно.

Гоби е и проверка за човешката издържливост. Тя е едно от най-суровите кътчета на земята. Излишно е да описвам поотделно кошмарните пътища и как по всеки от тях съм се заслушвал в двигателя и дрънкането на тенекиите в очакване всеки момент джипът да се разпадне. Защото ако закъсате с автомобила по време на пътуване из Гоби, вероятността да намерите сервиз е равна на нула. Да не говорим пък какво става, когато за броени минути се извие пясъчна буря и всичко наоколо се завихри в убийствена виелица, способна за няколко минути да свали дори боята на автомобила. Тогава пясъци се носят на хиляди километри със свистене и плачещи звуци, и засипват половин Азия. Тези звуци много напомнят за провлачените молитви на ламите - будистките монаси, чиито манастири също са пръснати из тази пустош.

Преминах хиляди километри из тази съдбоносна земя. С приятелите ми бяхме между първите чужденци, успели да навлязат в най-отдалечения гобийски район Херман Цав, наричан Крепостта на отшелника в т.нар. „Мъртво Гоби” или „Гобийската Шамбала”. Там в лабиринт от червени пясъчни каньони, се любувахме на огромни, подобни на човешки тела фигури от камък, издялани от вятъра. Някои от щастливците, успели да дойдат тук, ги описват като разрушен от времето и засипан, златен град. Сами, без водачи, успяхме да прекосим и „най-пясъчното Гоби” сред дюните на Хонгорин Елс.

Ако трябва най-кратко да се определи Гоби, това е земя на крайностите, заобиколена отвсякъде с високи планини. Климатът е сух, дъждове валят през 2 - 3 години. Прахът в повечето случаи е невъобразим, а температурите варират от плюс 41 през лятото, до минус 48 градуса през зимата. Гоби е обитавана от богат животински свят - диви магарета, антилопи сайга, гигантски орли-лешояди, мечката мазалай, дивите коне на Пржевалски, леопарди, няколко вида вълци и какво ли не още.

Особено интересни са двугърбите камили хавдгай. Разказаха ми, че през любовният им период, когато женската изоставела някой самец, заради друг, зарязаният се побърквал от ревност. Оттеглял се и плачел, докато сам угасял живота си в някое затънтено кътче.

Сред пясъците на Гоби чух за първи път националния монголски музикален инструмент морийн хур. Той издава толкова странни звуци и има толкова необикновена форма, че ЮНЕСКО му е отредил място в световната музикална, културна съкровищница.

На грифа му е изобразена глава на кон. Според поверие тя била издялана за пръв път там от потънал в скръб ездач, чието животно било убито. Затова и звуците на инструмента са провлачени и тъжни...

Спомням си с умиление как, когато решихме да прекосим по отдавна неползвани пътища цялата пустинята, преди да влезем в пясъците и каньоните на Хермен Цав, кметицата на последното село ни принуди да бъдем съпътствани от друг джип, който щяла да ни предостави. Това е един от неизбежните актове на монголско гостоприемство.

В джипа се бяха натъпкали тя, заместникът й, шофьорът, въоръжен полицай и местният шампион по национална борба. Веднага след тръгването ни те спряха да се преоблекат. Надянаха традиционни дрехи, характерни за Гоби. Иначе не можело. Пътуването ни отне три дни и когато решиха, че най-трудната част на пътя е зад гърба ни, те любезно ни оставиха да продължим сами.

Години минаха оттогава, а аз често се връщам по тези места в спомените си. Колко извратено е понякога човешкото съзнание - да харесаш нещо, което се нарича „пустош”? Но там се научих да долавям в стоновете на вятъра звуците на прекрасния морийн хур.