Без дъх

Обичам, обичам. Всяка клетка на тялото ми кипи от обич в този момент. Заредено от зеленината, от небето, от безкрайната шир, която очите ми не можаха да обхванат. Но сърцето ми успя. 

Качвайки се нагоре по скалите на местност Лакатник, вдишвахме от свежия въздух, сякаш не сме дишали преди; сякаш в този момент трябва да поемем възможно най-много от него, за да можем да дишаме до следващата възможност за бягство. А от какво бягаме? От реалността? Не, ние обичаме реалността, защото тя е такава, каквато си я направим (а ние си я правим велика). От отговорностите си? Не, и от тях не бягаме; дори ние не сме толкова наивни да вярваме, че те няма да ни настигнат. Бягаме от еднообразието. Това е най-големият ни страх: да се събудим една сутрин и да не се сетим за причина да станем от леглото и да започнем деня си. Нито една причина; дори най-малкото нещо като разнообразна закуска или отделено време за себе си (дори това време да са някакви кратки минути).

Ние ли сме по-особени или хората просто не знаят как да живеят. Как дишат без преди това да са се заредили със свежия въздух на планината, на морето, на езерата, на реките и горите; на разнообразието. Ние не можем. 

Погледите ни са насочени нагоре към небето, където прелита щъркел. Такова величие. Представете си само: Пред вас е шир, не знаете на къде да насочите погледа си първо, защото искате да го попиете цялото, да го вдишате цялото. Виждайки този щъркел, в душата ви настава невъобразимо спокойствие. Начинът, по който обикаля, може да накара всеки човек да му завиди. Той не цели да стигне от определено място до друго такова. Той се рее безгрижно в дълбините на въздуха.

В този момент се чувстваш като най-малкото същество на тази земя; и в същото време и най-важното; защото в този момент най-важен си ти, твоята душа, твоите чувства, твоят дъх. Поеми колкото можеш. Защото без тези моменти, без тези гледки и места ще спреш да дишаш.