Още от малка срещам един много странен и същевременно интересен човек из улиците на София , винаги с гайда под ръка и с чинари висящи от кръста му. Много често разхождайки се с мама дори и да не го виждахме с очите си , чувахме българската народна музика излизаща от гайдата му. Тя долиташе , спираше дъха ми и ме караше да настръхна. Пренасях се някъде далеч от прашният и шумен град , представях си есенна гора.....пъстра , с топли цветове и меко сияние. Такава беше и песента на гайдаря. Като всяко дете и аз си задавах въпроси , които все оставаха без отговор. Питах се как не му свършва въздуха ? Уморовя ли се от толкова усилия ? От къде идва вдъхновението му , и защо свири със затворени очи ? Растях , а той някъде изчезна. Но винаги когато се говореше за народната музика , неговият образ изникваше моментално в главата ми , така че той си беше някъде вътре в мен. Бях заразена от неговият дух , талант и обич към земята си. Наскоро достигна отново до мен една позната мелодия зареждаща ме с енергия и спомени. Наистина беше той ! Бях толкова щастлива , че го виждам ... и че пак из града ще се носи неговата музика. Отидох до него и се спрях както обикновено. Беше остарял с годините , но пълен с енергия и със същото така характерно за него странно излъчване. Този път вече не бях малка , исках да го заговоря и дори да го снимам. Затова учтиво го попитах дали ми дава разрешение. Той ми каза , че няма проблем и даже ще се радва , но преди това ме помоли да отида да му купя кафе , дълго със сметана и две пакетчета захар. След като се върнах той ме покани да седна до него и да се запознаем.Тогава за пръв път видях очите му. Бяха толкова сини...небесно сини и дълбоки. Интересуваше се с какво се занимавам. Разказах му , че съм ученичка и споделих , че фотографията на мен ми носи това , което на него българската народна музика. Той беше впечатлен и ми даде прекрасна идея как да си кръстя снимката. Предложи ми за име "песенна гайда" , каза ми че той си го е измислил. И дойде моментът , в който стана и засвири. Обикаляше свирейки напред-назад , леко се поклащаше и караше чинарите на кръста му да трептят заедно с него. Спираха се хора да го снимат , други просто да послушат или с желание да пуснат по някоя стотинка в картонената му кутия. Към някои , той се обръщаше с покана да запеят с него някоя родопска песен. Дори и да не се познаваха , те имаха общ интерес - музиката която ги сближаваше. Гледах и се наслаждавах на тези мигове. В един момент гледайки го си отговорих на въпроса защо свири със затворени очи. Той просто се потапяше в песента и изчезваше там някъде....някъде из моята есенна гора.
Конкурсната галерия ще бъде отворена за онлайн гласуване от публиката на от 00:01 ч. на 07.05.2018 г. до 23:59 ч. на 20.05.2018 г. |