Джамбо, Африка!

За къде се бяхме запътили с Влади знаехме, но какво ни очаква там дори и не предполагахме. От София до Истанбул с автобус. След което 12 часа престой на летището, докато стане време за полета. Достатъчно, за да може човек да се пренастрои на нова вълна.
 

Нашето пътешествие започва. Полъхът на Африка, се усеща още от летището в Истанбул. Различните култури са си дали среща тук - европейци, азиатци, чернокожи - всеки поел по своя път.

Истанбул, Кайро, Найроби, Занзибар - това са нашите спирки, една след друга. На летището в Занзибар ни чака шофьор – Али, който ни води в хотела. Все още си мисля че сънувам или гледам филм по телевизията. Гледам през прозореца на мататуто (основният местен превоз - раздрънкани микробусчета - обикновено Тойота, които не си знаят възраста) и не мога да повярвам, че всичко това е истина - пътят е осеян с едноетажни бараки, с решетки вместо прозорци и ламаринени покриви. Прашни улици и много бедни хора. Пътуваме за Каменния град - паметник на културата, под закрилата на ЮНЕСКО.
 

Очаквам да видя историческа забележителност, подобна на нашите Копривщица или Мелник. Посреща ни един мръсен, жив и истински град - но сякаш си се върнал с век назад. По улиците има много малко бели хора и това те прави някак забележим. Трудно е да се смесиш с тълпата, по простата причина, че си различен на цвят, а и носиш тениска, дънки и раница. Хората са облечени с бели или черни ризи до земята, или са увити в пъстри шалове. Боси са. Всичко това изглежда естествено и нормално.
 

Хотелът, в който се настаняваме е скъп, причината за което в началото не разбирам. По късно ми се отдава не особено приятната възможност да усетя разликата с евтин хотел. В този е сравнително чисто, за Африка това се оказва, че означава изключително чисто. Има течаща вода и баня към стаята, която е на втория етаж. Когато се покажеш на терасата, в носа те удря тежка мараня и мириса на мръсотия.
 

Разхождаме се няколко пъти през града, но само там, където смятаме, че е безопасно за нас. Трудно бих казала, че този град е романтичен и екзотичен както го описват по рекламните брошури. Тъй като сме въоръжени с 2 SLR-ра и един компактен фотоапарат с 8 кратен оптичен зум, непрекъснато ми се иска да снимам. Оказва се, че това тук не е така лесно, както при нас. При вида на фотоапарат местното население веднага се скрива. Другата причина е, че този багаж ни прави автоматично изкушаващ обект за евентуален обир. Обядваме в едно местно заведение, тъй като храната е пъти по-евтина от тази в заведенията за туристи. Основанието за тази разлика е очевидна - всичко е мръсно. Местните се хранят с ръце, а храната се носи от място, което не бих нарекла кухня. Вечерта ядем на "рибния пазар" - място до океана, където на тенекии и огън се готви всичко, което рибарите са уловили през деня. Тук е и почти цялотото насение на града, което всъщност е „излязло на вечеря”.
 

Прекарваме два дни в Каменния град. Вече дори сме се запознали с някой от жителите му, които непрекъснато ни предлагат различни "special offer only for you, my friends”.

Продължаваме към Кенва рок. Това е селце, пътят до което е бил прекаран едва преди няколко години. Преди това до там се е стигало само с лодка. Всъщност, пътят е каменна пътека, по която могат да се движат вездесъщите мататута, но не и нормален автомобил. Ставам яростна застъпница на мнението, че живеем в съвременна и много развита страна, с добре изградена инфраструктура и прекрасни пътища. В Кенва рок имаме запазена малка къщичка от корали на самия бряг на океана. Тук е едно от малкото места в Африка, където можеш да се изкъпеш в океана независимо от прилива и отлива - толкова голям е плажът.

По пътя спираме в малко селце – няколко кирпичени къщи с решетки на прозорците - гледки тип National Geographic. За моя огромна изненада се оказва, че това е вторият по големина град в Занзибар.

Иска ми се да снимам всичко и всеки, край който минаваме, но изрично сме предупредени, че местните хора имат навика да хвърлят камъни по снимащите туристи. Много съм разочарована, защото искам на всяка цена да уловя поне част от магията на този нов и различен свят. Същевременно ги разбирам - аз съм пришълеца с фотоапарат в ръка, който иска да ги снима като нещо екзотично - естествен е и техния отговор – 'no'. (Мисля си как ли бих се почувствала, ако някой иска снима мен самата в София...)
 

Пристигаме в Кенва рок. Това е нашата почивка, преди да потеглим за Кения. Прекрасен огромен плаж, океан и спокойствие. Екваторът -  залез високо над океана и ослепително бели пясъци.  Без телевизия, познати, телефон, деца. Времето спира в буквалния смисъл. Около нас има и бели хора, което, за не свикнал с Африка човек, е доста успокояващо. Страхотен бар на плажа, партита, и случайно преминаващи хора, предлагащи екскурзии до съседен остров с големи костенурки. Цената не ни устройва, тъй като вече бездруго сме похарчили доста. Вместо това дълго се разхождаме по безкрайната плажна ивица. Срещаме жени и малки момиченца. Жените перат с пясък дрехи в океана, а момиченцата с малки тенджерки с пробити в тях дупки вадят от водата дребни рибки.
Край нас се спира канадска двойка с малко бебе. Разговарят с местните, тъй като знаят суахили – техния език. Момиченцата са наобиколили малкото бебе. Едва ли са виждали толкова малко бяло дете преди. Бебето също ги гледа с почуда, докато му пеят песничка.  Хващам фотоапарата, но децата веднага се разбягват с викове “no picture, no”.
 

Налага ми се да си измисля си тактика, за да мога все пак да снимам – докато се преструвам, че снимам пейзажа, за момент насочвам фотоапарата в друга посока. Това, което се получава, за съжаление, не винаги е най-доброто.

Трябва да се върнем обратно до Каменния град, и на другия ден сутринта в седем да отпътуваме за Найроби (Кения). Налага да преспим още веднъж в града. Молим шофьора да ни препоръча евтин хотел за  около 20$ и на другата сутрин да ни откара до летището. Подготвена съм за среща с мизерия и мръсотия. Видяла съм я вече. Но, когато се наложи аз да се докосна с нея, нещата се променят. Стоя като попарена в стаята и не мога да повярвам, че това се случва с мен. Решетки на прозореца, мръсни жълти чаршафи, никакви завивки, без баня, само голи сини стени и работещ (за огромно мое учудване) вентилатор. Сцена а ла "Плажът" (онази, в която Леонардо Ди Каприо получава картата за острова. Очаквам сутринта в съседната стая да има труп :)) .
 

В Африка слънцето залязва рано - в шест-седем часа привечер. А когато се стъмни на туристите не се препоръчва да се движат из тесните старинни улички. Прибираме се в хотела още по светло и прекарваме 12 часа в една ужасно мръснат стая. Налага се плътно да застелем леглото с листите на една книга, лягаме с дрехи и раница за възглавница. Нощта отминава без да успеем да заспим. 

Рано сутринта пред така наречения хотел ни чакат шофьорите. (Обикновено се движат по двама-трима, колкото свободни места има в мататуто). Като за капак на кошмарната нощ, колата се разваля по пътя, изгасва и повече не потегля. Шест часът сутринта е, а ние стоим на тъмно сред кирпичените къщи с раница, пълна с много скъпа техника и пари в брой за следващата ни отправна точка - Кения. При това самолетът, който трябва да ни отведе в Кения излита след два часа. Успокояват ни, че това не е проблем.

След малко пристига друго матату с още един шофьор, прехвърлят ни в него и всички – двамата с Влади и трима от местните продължаваме. Когато виждам летището, не мога да повярвам на очите си – все пак пристигнахме. “Хатуна матата” –“нека проблените останат зад гърба ни” както казват местните на суахили.
 

Непрекъснато правя съпоставка с Европа - несигурноста тук е ежедневие, не случайност. Никога не знаеш какво ще се случи след минути, което е и чарът на този континент.

Полетът до Найроби минава бързо, с изключение на волноста на пилота да ни покаже по отблизо Килиманджаро. Снишаване и лек завой над огромния кратер. Едва ли друг път ще го видя толкова отблизо.

Летището в Найроби ни е познато - прекарали сме няколко часа и в него на път за Занзибар. Отвън ни чака поредния шофьор, който ни откарва отново в евтин хотел. Не сме се къпали два дни, не сме си сменяли и дрехите. Така че се налага да го заменим за по-скъп, в който да можем да си починем. Там изчакваме 2 дни до плануваното сафари.
 

Найроби е град на контрастите – огромни небостъргачи в съседство с познатите ни вече кирпичени къщи. Непрекъснато ни предупреждават да внимаваме, поради което се разхождаме без багаж, тоест без фотоапарати - опасно е. Когато се опитваме да прехвърлим снимките от позапълнените вече карти на DVD, се оказва че това е невъзможно - никой няма такава записвачка. Интернетът е безумно бавен. На фона на небостъргачите в центъра, и многото лъскави сгради, тази малка подробност ме смущава. И както винаги се прибираме в хотела по светло.
 

За сафарито сме се свързали чрез интернет с Назер. Цената която ни предлага е добра, малко по - ниска от тази на големите компании. След като плащаме значителна сума на ръка във фоайето на хотела и без никакъв проблем ни издават пак там нещо като фактура, започваме малко да се безпокоим. Два часа преди да пристигне колата за сафарито, Назер си иска и останалата  част от парите. Sorry, but... - получава остатъка от парите, едва когато наистина пристига кола. В нея ни чакат Чарлз - нашия пореден шофьор и още трима души. Пътуваме дълго - цял ден, през който дори сменяме гума. Много често срещано явление тук, имайки предвид състоянието на пътищата.
 

Всички сме изпълнени с очакване за Масай Мара - това е най-известния резерват на Кения и е продължението на Серенгети от Танзания. По пътя започват все по-често да се виждат масайски селища и истински масаи, които пасат огромни стада. Червеният шал, с който се загръщат винаги, се вижда отдалеч. Изумена съм от това колко високи и слаби са тези хора. Конструкцията на телата им е толкова различна, че винаги можеш да познаеш кой е масай.
 

Първите диви животни, които виждаме, са жирафи. Движат се спокойно на стадо покрай пътя, а ние сме все още далеч от границите на резервата. После зебри, газели, маймуни и какви ли още не представители на местната фауна, които се редуват с на по-малко екзотичните за нас масаи. Единственият знак за цивилизация са рекламите на Кока-Кола. Дори да няма вода, Кока-Кола има. Фризерите са навсякъде, сякаш пуснали корени в прашната земя.
 

Резерватът Масай Мара е огромен. До където стига погледът се простира ръждив килим от изсъхнала висока трева и тук-там някое самотно дърво с корона, приличаща на широко разперен и обърнат към небето чадър. Тук не можем да се движим сами. Мисля, че само масаите могат да кръстосват пеша, на където си поискат из него. Това са техните земи и животните не ги закачали.
 

Вечерта спим в един от техните лагери. Без ток, разбира се, в палатки, разположени в кръг. Около лагера има ограда, представляваща кълба от сплетени клони, които ни предпазват от дивите животни. На следващата сутрин ни събуждат още в пет часа – слънцето още не е изгряло. Тъй като не сме си сваляли дрехите, бързо се измъкваме от палатката. Закусваме на тъмно и потегляме. Важно е да бързаме, защото можем да видим големите хищници само рано сутрин до около девет часа и привечер. През останалото време те спят.

Пътуваме в микобус, чиято горна част на купето е отрязана. Изглежда малко странно, но е удобно и практично за сафари. Когато сме изправени в него, се подаваме навън от гърдите нагоре и можем спокойно да наблюдаваме и снимаме животните. Няма пътища, а само пътеки. Не слизаме от микробуса чак до вечерта, когато се прибираме в лагера по тъмно.

Изведнъж колата затъва в калта и започва безнадеждно да боксува. Опитваме да я избутаме, но не успяваме, въпреки че целите сме в кал. Помага ни възрастна двойка от Кейптаун с прекрасен джип - Дифендър, отлично оборудван за подобни ситуации. Разказват ни, че предният ден и те са закъсали на “международен път”, а водата и калта са влезли дори в купето.
 

У нас се събужда онова забравено чувство от детството. Трескаво търсим лъвове, леопарди и всичките онези животни от детските книжки, които са си у дома тук, в резервата Масай Мара. Виждаме лъв, който се излежава на сянка, а ние сме само на два-три метра от него. Не ни обръща никакво внимание. Той вече е закусил. Навсякъде около нас се разхождат леопарди, жирафи, бизони, щрауси и зебри в огромни количества. Срещаме стадо слонове, които ни гонят размахвайки заплашително уши. Приближили сме се прекалено, а те си имат малки. Чарлз бързо обръща колата и се отдалечаваме.
 

Камерата ми запечатва огромни ребра на бизон и много хиени и лешояди около тях. Малко по-рано тук е ловувал лъвът, който е оставил след себе си храна за другите животни. Чакал, застанал до пътеката, улавя дребен гризач със светкавично движение. Не се притеснява от колата и хората.
 

Този път можем да снимаме на воля. Снимките са сякаш извадени от учебник по биология, но това не ни притеснява ни най-малко. Подобно на ловци дебнем всяко животно през теле обективите на Nikon–ите. И така е през целия ден, докато се стъмни, после втори, трети... Дори не усещаме как минава времето.
 

Вечер разговаряме с другите хора от лагера, които са интересна компания – дошли са от всички краища на света, всеки със своята собствена история. Повечето от тях пътешестват из Африка от месеци. Учудвам се, че сред тях има и много момичета, които пътуват по двойки, понякога дори сами. Не се страхуват. Запознаваме се със Сара от Швеция, която пътува с нашия бус. От шест месеца е в Африка. До преди пет години е обикаляла света по работа - правейки презентации на Apple. След това тръгнала да пътешества сама, за удоволствие. Изглежда на около двайсет години, а се оказва че е на тридесет и две. Идвала е в България, в Банско. Обиколила е Азия и сега е тук. Чака си новия задграничен паспорт. На стария няма вече къде да бият печати за визите. Спи по хостели и се движи само с местен превоз. Завиждам й за смелостта и за това че е толкова непринудена.

С нас е и Мао, от Малайзия, който завършва медицинското си образование и преди да започне работа е тръгнал на пътешествие из Африка. И той е сам. Май само ние сме семейство, което си е взело отпуск и е оставило детето на грижите на бабите му. Колко банално).
 

Разделяме се с нашите нови приятели и продълшаваме за Накуро – резервата с най-много розови фламинго - около милион, според Чарлз, който продължава да е наш шофьор. Отново сме цял ден на път, подскачайки непрекъснато от хилядите дупки по него. Молим шофьора да ни заведе в чист хотел, за да се изкъпем. Отново се убеждавам, че моите представи за чистота се разминават драстично с тези на африканците. След като Чарлз ни показва къде живее, разбирам защо за него тези хотели са направо луксозни.
 

Ала в Накуро, пред гледката на хиляди фламинго, безусловно се съгласявам, че всичко това си струва – похарчените пари, дните, прекарани в път, премеждията. В еуфория съм . За пръв път виждам толкова внушителна природна картина. Денят е леко дъждовен, сив и мрачен. На фона на сивата мъгла, стотиците хиляди фламинго изглеждат прекрасни и много, много розови. Тук Чарлз ни разреши да слезем от колата – за пръв път. Пред нас са само безобидните розови фламинго, а той не виждал наоколо носорози.
 

Пред колата изтичва маймуна, разкъсваща суровото месото на мъртва газела – дики-дик (както местните наричат най-малките газели в резервата). Снимам и същевременно изпитвам ужас от тази кървава картина. Мислех си, че маймунките са мили животни.
 

На връщане от Накуро, Чарлз ни моли да го изчакаме в едно село. Обядваме в местното заведение, докато той е на родителска среща на единият от тримата му сина. Гледат ни с любопитство, тук не са се хранили туристи. Интересът ни е взаимен.
Вечерта сме в Найроби, в поредния хотел. След ден пътуваме обратно за вкъщи.

"Дану, сигурно много си слушала, щом ти се случва всичко това"
 както казва един мой приятел......може би да......